Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
И с тези думи той я връчи на Саймън, чиито пръсти потрепнаха, щом докоснаха гладката повърхност на стрелата.
— Не… не разбрах… — заекна той; имаше усещането, че тъкмо той най-неочаквано е станал длъжник.
И сви рамене, неспособен да каже нищо повече.
— Така — обърна се Джирики към Бинабик и останалите. — Моята съдба, както вие, простосмъртните, го разбирате, е странно свързана с това дете на човеците. Затова няма да се изненадате особено, когато ви кажа какво още ще ви проводя във вашата необикновена и по всяка вероятност напразна мисия.
— И какво ще да е то, принце? — попита Бинабик.
Джирики се усмихна лукаво и самодоволно.
— Себе си. Ще тръгна с вас.
Младият копиеносец остана дълго прав, несигурен дали да прекъсне мислите на принца. Джосуа гледаше втренчено пред себе си, стиснал парапета на западната стена на Наглимунд с побелели пръсти.
Накрая принцът като че ли го забеляза, обърна се и воинът отстъпи, изненадан от неестествено пребледнялото му лице.
— Ваше височество… — почна той; не смееше да го погледне в очите.
— Прати ми Деорнот — промълви принцът и се насили да се усмихне, което се стори на воина най-ужасното нещо. — И стария Джарнауга — римъра. Знаеш ли го?
— Да, ваше височество.
Джосуа вдигна лице към небето и се взря в купищата мастиленосини облаци, сякаш върху тях беше изписано някакво пророчество. Копиеносецът се поколеба дали това не означава, че разговорът е приключил, и се обърна да тръгне.
— Момче — спря го принцът.
— Да, ваше височество?
— Как се казваш?
Дали въпросът му не бе отправен към небето?
— Остраел, ваше височество… Син на Остраел Фирсфрам, господарю… от Ранчестър.
Принцът го погледна за секунда, след което отново се вторачи в смрачаващия се хоризонт, сякаш не можеше да откъсне очи от гледката.
— Кога за последен път си беше в Ранчестър, момче?
— По-предишния Елисияманса, принц Джосуа, но им пращам половината си заплата, господарю.
Принцът кимна, сякаш беше чул голяма мъдрост.
— Добре, сине на Остраел Фирсфрам. Върви и ми прати Деорнот и Джарнауга. Тръгвай.
На младия копиеносец отдавна му бяха казали, че принцът е побъркан. Докато се тътреше надолу по стълбите с тежките си ботуши, си помисли за лицето на Джосуа и го побиха тръпки — припомни си блесналите екстатични очи на изрисуваните в семейната им Книга на Ейдон мъченици — и не само пеещите мъченици, но и уморената печал на самия Усирис, отвеждан в окови към Дървото.
— А разузнавачите сигурни ли са, ваше височество? — попита внимателно Деорнот.
Не искаше да го засяга, но днес усещаше в принца някакво обезумяване, което не можеше да проумее.
— В името на Божието дърво, Деорнот, разбира се, че са сигурни! Познаваш ги и двамата — надеждни мъже. Върховният крал е в Гринуейд Форд, на по-малко от десет левги оттук. До утре сутринта ще застане пред стените. Със значителни сили.
— Значи Леобардис прекалено се бави.
Деорнот присви очи и погледна не на юг, откъдето неумолимо приближаваха армиите на Елиас, а на запад, където отвъд мъглите на късната утрин през Инискрих и Южен Фростмарч се придвижваха Легионите на Рибарчето.
— Да спрем чудото — промълви принцът. — Върви, Деорнот. Кажи на сър Ейдграм да поддържа пълна готовност. Искам всяко копие наточено, всяка тетива изопната и нито капка вино в крепостта… Ясно?
— Разбира се, ваше височество — кимна Деорнот.
Усети, че дишането му се учести и че нещо в стомаха му лекичко потрепва в очакване. В името на милостивия Бог, щяха да дадат на Върховния крал да усети вкуса на достойнството на Наглимунд — беше убеден в това!
Някой се изкашля предупредително. Беше Джарнауга: изкачваше стълбището към широката пътека с лекотата на мъж на половината на годините му. Беше наметнал една от широките черни пелерини на Странгиард и бе напъхал края на дългата си брада в колана.
— Отзовавам се на повикването ти, принц Джосуа — заяви той със сдържана любезност.
— Благодаря, Джарнауга — отвърна Джосуа. — Върви, Деорнот. Ще разговаряме на вечеря.