Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Но поразителното беше друго.
Приятелят не носеше слънчеви очила, съвсем очевидно не си лепеше фалшиви мустаци зад ъгъла… но защо ли детективът имаше настойчивото ирационално усещане, че мъжът с булимия към киселото мляко (този ненаситник обаче не хапна дори едно геврече! интересна форма на лакомия…) е… маскиран.
На моменти Северин бе готов да се закълне, че непознатият е полупрозрачен като облак. И имаше нещо смущаващо в сянката му…
Днес наистина бе „променливо облачно“, понякога слънцето ослепяваше есенния град, светваха улиците и жълто-червените дървета, а сянката под краката на Тайния приятел бе странно разкривена и сякаш по-голяма, отколкото би трябвало да бъде. Със сигурност Венета би забелязала повече подробности, но този детайл се загнезди в съзнанието на Северин като нещо нелогично. За нещастие слънчевите набези бяха кратки, всичко отново помръкваше и детективът не успя да разнищи защо му се струва, че има несъответствие между фигурата на следения и неговата сянка.
Никакви други улики не бе в състояние да формулира, бяха прекалено дребни щрихи към портрета на Приятеля, но цялостното усещане бе чудновато.
Макар да избягваше да си създава мнение въз основа на оскъдни наблюдения, Северин намираше обекта за най-необикновеното… какво?
Пфу, съвсем нормален мъж на мойте години! И все пак… Излъчване… Опа!
Приятелят се надигна и Северин спря да си клати краката в такт с Battery. А, пак отиде да си вземе кисело мляко. Лактоман. Пристрастяване към бактерия булгарикус.
По дяволите, откъде бе тази негова самовглъбеност? Част от маршрута си непознатият премина сякаш нищо друго освен него не съществуваше на този свят. Стряскащото бе в това, че Северин наистина го възприе така — повярва — само силуетът на Приятеля, който не изпускаше от очи, бе реален, а всичко друго — илюзия. Мараня. Халюцинация и бълнуване.
Откъде такива усещания? Какво ми става?
Детективът си позволи да отклони вниманието си от баничарницата, колкото да нацели цигарата с огънче. Отпи вкусна глътка бира. Пяната тихичко пукаше и той се загледа в нея.
Напомни му за морето — така се плъзгаше морската пяна по пясъка. За последен път ходи на море по повод на една приятелска среща с колегите от Варна, тогава още беше под пагон в МВР. Добре си изкара. Влезе в първата петица. Жалко че го нямаше Ясен, затова варналиите спечелиха отборно. Братчедът щеше да им разбие тайното оръжие, онзи бабанко имаше техника, но братовчедът има и хъс, и по-дълги ръце — пиши го победил. Ех, скоро не са ходили да се боксират… Защо ли не му се обади да отидат до залата?
Северин изправи гръб. Да, добре ще е малко да се разкърши. Да направят с братовчеда един спаринг. Напоследък Ясен взе да се уповава прекалено много на дългите си ръце и умението да държи противника на дистанция, а после внезапно да го атакува отблизо. Ама е занемарил техниката. И общата физическа подготовка, да… Боксът е комплексна игра — сила, техника, дух, мислене…
Точно така, ще му звънне. Още сега. Хем ще научи дали Ясен е откопал нещо в картотеките, Венета му даде доста добри снимки…
Северин удари рязка спирачка на мисълта си и усети главата си куха, кънтяща.
Снимки. Венета. Братчедът…
Какви снимки. На кого?…
Мамка ти!…
Това е за трети път днес!!!
Детективът толкова рязко вдигна глава към витрината, че погледът му се разфокусира.
Баничарницата отсреща. Масата в аквариумната ѝ вътрешност. Някакви тийнейджърки избутваха настрани купчина вестници.
Какво по дяволите… Нещо, някой…
Приятелят!
Беше се изпарил.
Северин с ужас си помисли, че може би няма да го познае. Сякаш лицето на непознатия мъж, когото трябваше да следи, беше избърсано с влажна гъба от дъската на паметта му.
— Ей, добре ли си?!
Той бавно се извърна към бармана. Полезрението му се клатушкаше, картината пред очите му бе загубила дълбочина.
— Д-да, нищо ми няма.
Барманът го гледаше изпитателно. После отново пусна музиката.
— Пребледнял си.
— Аха… Колко дължа?
Под краката му изхрущя стъкло.
— Заедно с чашата и шишето, пет и петстотин — кисело отвърна момчето. — Поседи малко да ти мине, ако искаш.
Навън Северин шумно глътна въздух и се озърна отчаян. Нямаше представа кого и къде да търси.
Алванд отново домъкна цял сак книги и касети с филми и музика. Една от видеокасетите, която показа още на влизане — Lord of the Dance, придружи с коментара, че това му приличало на върколашки танци, изпълнявани от самодиви. Естествено, не беше забравил да зареди и хладилника — въпреки възраженията на Елена да не купува продукти, които самите те няма да ядат. Иван също не спазваше тази „уговорка“, с която не го свързваше обещание. Той виртуозно избегна да се съгласи пряко с леля си, че няма да „правят такива неща, гости сте все пак“. Като че и „Ален“ не се чувстваше гост. Елена въздишаше: европейци…