Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Каква врата?

Доминик притвори очи и зареди почти безмълвно заклинание, след което вдигна ръка. Дланта му се обкръжи от бледожълт ореол, който хвърляше достатъчно светлина, за да може Арута да види голямата дъбова врата на десетина крачки от входа на пещерата. Нямаше резе, нито ключалка и беше подсилена с три дебели железни пръта.

— Прав си — каза Арута. — За да се разбие това, трябва тежък овен, а за засилването му мястото не стига.

— Резето…

— Почакай малко.

Арута огледа скалните стени, прокара длан над една издатина, след това под друга, а накрая — по повърхността на вратата.

— Баща ми ми е разправял какви ли не истории за младостта си като крадец. Често съм си представял, че съм в неговата кожа, че правя същото, опитвам се да вляза някъде, където не съм поканен. Чудя се дали не… — Коленичи и огледа пода пред вратата. От едната страна, опрян до каменната стена, лежеше неголям камък. Арута посегна към него.

— Недей — каза Доминик.

Арута спря.

— Трябва да призная, че нямам дарбата на баща ми. — Усмихна се и се изправи. — Дядо ми казва, че съм наследил повече от майка си, отколкото от татко. Май е прав.

— Това е скрит капан. Ей там е истинският ключ. — Той се приближи до една малка вдлъбнатина и бръкна в нея. Опипа, хвана малкото резе и го раздвижи. — Сега дръпни онзи камък.

Арута го направи и откри, че камъкът е свързан с голям болт отзад към стоманено въже. Камъкът се отмести само на половин педя, но щом го дръпна, от другата страна на вратата се чу глух тътен. Вратата се раздвижи — тромаво, но се раздвижи. Отмести се бавно наляво и се отвори тесен и тъмен проход, водещ нагоре в недрата на възвишението.

Арута се обърна и каза на капитан Субаи:

— Отворено е. Прати да доведат хората!

После влезе в прохода с Доминик. Духовникът му посочи един лост.

— Не го докосвай. Ще затвори вратата зад нас. — Продължи нагоре по прохода. След стотина разкрача той се ушири в просторна галерия, където ясно се различаваха стъпки от преминали наскоро хора. Арута ги огледа внимателно.

— Не са от ботуши. Приличат на сандали.

— Държахме на склад книги и ръкописи в планината, чак до този тунел — каза Доминик и посочи нагоре. — Но нищо не е изнасяно оттук. Братята ми напуснаха в добър ред и всичко, което се пазеше, беше измъкнато, натоварено на фургони и пренесено в „Някогашния Сарт“.

— Сиреч в новото абатство? — попита Арута.

Доминик се усмихна.

— По причини, които ти би могъл да разбереш повече от всеки друг, орденът ни реши, че е твърде опасно информацията, съхранявана в това абатство, да попадне в лоши ръце. Поради това само членове на ордена знаят точното местоположение на „Някогашния Сарт“. Мога да ти кажа само, че макар да е в Ябон, е недосегаемо за Фадавах.

— Като служител в кралския двор не ми е приятно да чуя това. Но като внук на Пъг — разбирам.

Тропот на ботуши ги извести за приближаването на първия отряд бойци на Субаи. Първият мъж в колоната държеше запалена факла, онези зад него носеха вързопи с продоволствие.

Срокът беше критичен. Грейлок щеше да приближи Крондор след седмица, но малко пред градските порти щеше рязко да завие на север и да предприеме настъпление към Сарт, като нанесе удар в движение по първите две отбранителни позиции. Според информацията на Дуко позициите бяха леки и нямаше да окажат сериозна съпротива. Първата значителна съпротива щяха да срещнат при южната граница на Сарт.