Престолът от драконова кост

— Нашите са, Бинабик! — ахна Саймън. — Как са се озовали тук?

Ки’ушапо заобяснява бавно като на дете.

— Сложихме ги тук, след като ги взехме от теб и спътниците ти. Тук са на безопасно и сухо място.

Саймън изгледа сита с недоверие.

— Мислех, че не докосвате желязо — че за вас то е отрова!

И внезапно млъкна, уплашен, че е нагазил в забранена територия, но Ки’ушапо само погледна мълчаливия си спътник, преди да отговори.

— Значи си слушал приказки за Дните на Черното желязо — каза той. — Да, някога беше така, но тези от нас, които оцеляха през онези дни, научиха много неща. Сега знаем каква вода да пием и от кои точно извори, за да можем да боравим за кратко със смъртоносното желязо, без да ни причинява вреда. Защо, мислите, ви разрешихме да останете с ризници? Но, разбира се, то не ни харесва и не го използваме… дори не го докосваме, ако не ни се налага. — Той погледна към Бинабик, който продължаваше да рови в дисагите. — Ще ви оставим да намерите, каквото търсите — добави ситът. — Ще видите, че нищо не липсва — поне нищо от онова, с което бяхте, когато попаднахте в ръцете ни.

Бинабик го погледна и каза:

— Разбира се. Безпокоя се единствено за неща, които може да сме загубили във вчерашната битка.

— Разбира се — каза и Ки’ушапо.

И двамата с мълчаливия Сиджанди се оттеглиха под клоните на дърветата пред входа.

— А! — възкликна Бинабик накрая и повдигна една торбичка, която звънна, сякаш беше пълна със златни монети. — Напразни тревоги! Ето я.

И я пъхна обратно в дисагите.

— Какво е това? — попита Саймън.

Бинабик се ухили дяволито.

— Още един канукски номер, който скоро ще ни свърши отлична работа. Хайде да се връщаме. Ако другите се събудят и видят, че са сами, както са махмурлии, току-виж се уплашили и направили някоя глупост.

Докато се връщаха, Куантака дотърча с оплескана от кръвта на някое нещастно животинче муцуна. Подскочи няколко пъти около тях, след това спря, вирна глава и задуши. После се отдалечи с големи скокове.

Джирики и Ан’най се бяха присъединили към Кендхараджа’аро. Принцът беше свалил бялата мантия и сега беше по жакет в светлокафяво и синьо. Държеше дълъг лък и носеше колчан, пълен с украсени с кафяви пера стрели.

Куантака обиколи ситите — ръмжеше и ги душеше, но размахваше опашка, сякаш поздравяваше стари познайници. Втурна се към развеселените Светлолики, след това хукна назад, като ръмжеше гърлено и мяташе глава, сякаш захапала заек за врата. Щом Бинабик и Саймън се приближиха, тя пристъпи към трола, докосна с черните си ноздри ръката му, след което отново се отдалечи с танцови подскоци и поднови темпераментните си обиколки.

— На място ли е цялото ви имущество? — попита Джирики.

Бинабик кимна.

— Да, разбира се. Благодарности, че сте се погрижили за конете ни.