Престолът от драконова кост

Саймън се присъедини към спътниците си до огъня. Бяха сами: въпреки гостоприемността и дори дружелюбността си, ситите, изглежда, предпочитаха собствената си компания и бяха насядали на малки групички из пещерата.

— Момче — Хейстън протегна ръка и го тупна по рамото, — уплашихме се, че ще спиш цял ден.

— И аз щях да заспя, ако бях изял толкова хляб, колкото него — подметна Слудиг, който си почистваше ноктите с някаква тресчица.

— Всички сме на мнение, че трябва да потеглим рано сутринта — каза Бинабик, а Гримрик и Хейстън кимнаха в съгласие. — Не е сигурно, че мекото време ще продължи дълго, а ни чака още много път.

— Меко време ли? — учуди се Саймън и се намръщи от болка в изтръпналите си крака. — Снегът е затрупал всичко.

Бинабик се разсмя гърлено.

— Приятелю Саймън, разговаряш с човек, който знае какво е снежна буря и какво е студ. Това сега е все едно пролет в Канук, когато подскачаме голи по снега в Минтахок. Съжалявам, че ти го казвам, но едва когато наближим планините, ще усетиш истински студ.

„Изобщо не изглежда да съжалява“, помисли си Саймън и попита:

— И кога тръгваме?

— При първия светлик на изток — отговори Слудиг. — Колкото по-рано — добави многозначително той, като хвърли поглед към техните необичайни домакини, — толкова по-добре.

Бинабик го изгледа и отново се обърна към Саймън.

— Тъй че ще си подредим нещата тази вечер.

Джирики изникна като че ли от въздуха до тях.

— О — каза той, — тъкмо за това исках да си поговорим.

— Предполагам, заминаването ни не представлява някакъв проблем? — запита Бинабик, но веселият му тон не можа напълно да скрие някаква нотка на безпокойство.

Хейстън и Гримрик изглеждаха притеснени, а Слудиг — направо ядосан.

— Не — отвърна ситът. — Но има някои неща, които искам да ви даря.

С плавен жест той пъхна ръката си под мантията и извади Бялата стрела.

— Тя е твоя, Саймън.

— Какво? Но тя… тя ти принадлежи, принц Джирики.

Ситът повдигна за момент глава, сякаш заслушан в някакъв далечен призив, след което отново сведе очи.

— Не, Сеоман, не е моя, докато не я заслужа пак — живот за живот.

Вдигна я — държеше я с двете си ръце като струна: така, че косо падащата отгоре светлина грейна върху миниатюрните сложни рисунки по дължината й.

— Знам, че не можеш да разчетеш тези надписи — продължи бавно Джирики, — но ще ти кажа, че това са Словата на Сътворението, изписани върху стрелата от самия Виндаомейо Майстора на стрели — далеч, далеч в миналото, преди ние от Първите хора да бъдем разделени на Трите рода. Тя е като част от моето семейство, сякаш е направена от собствената ми кост и сухожилие — и е част от мен. Аз не я отстъпих лесно — почти нито един простосмъртен не е държал стаджа аме — и със сигурност не мога да си я взема, докато не платя дълга си.