Кралица на въздух и мрак [bg]

— Не знаем истинската фамилия на баща ти — каза Теса. — Във вените му действително имаше мъничко нефилимска кръв. Благодарение на нея той притежаваше Зрението.

— Мислех, че кръвта на ловците на сенки е по-силна?

— Така е, но с течение на времето може да се размие. Все пак, ако беше поискал, баща ти би могъл да се обучи и да се Възвиси. Той не поиска да го направи. Майка ти бе тази, която носеше руни. Майка ти бе тази, която те направи Изгубения Херондейл, когото издирвахме толкова отдавна. Ти решаваш, разбира се. Можеш да носиш каквото име поискаш. Ние ще те приемем в семейството си, независимо дали се казваш Кит Херондейл или не.

Кит се замисли за Джейс и майката, която никога не бе познавал, която си спомняше единствено с песните, които му беше пяла някога. Майката, дала живота си за него.

— Ще бъда Херондейл — заяви. — Семейният пръстен ми харесва. Стилен е.

Теса му се усмихна.

— Както и да е — каза той. — Къде смятате да живеете?

— Джем притежава къща в Девън. Една стара грамада. Смятаме да отидем там. Знаем, че си привързан към семейство Блекторн, и ще разберем, ако поискаш да останеш с тях — побърза да добави тя. — Ще ни бъде тъжно, но ще сторим всичко по силите си, за да те защитим. Рейгнър ще помогне, Катарина също. Ще трябва да кажем на семейство Блекторн защо се нуждаеш от защита, разбира се.

Теса продължаваше да говори, но Кит бе престанал да я чува. Думите се лееха около него в безсмислен поток, докато всички спомени, които се беше опитвал да потисне, го връхлетяха като ято яростно кълвящи птици. Институтът, плажът, семейство Блекторн, винаги мили с него; Ема, спасяваща живота му, Джулиън, който го откарваше до Пазара и го слушаше да говори за Тай, дори тогава бе искал да говори за Тай.

Всичката му енергия беше отишла в Тай, всичката му отдаденост и надежди за бъдещето. Харесваше останалите от семейство Блекторн, но почти не ги познаваше. Вероятно най-добре познаваше Дру и я харесваше като приятелка, но това бе нищо в сравнение с изгарящата болка и унижение, които изпитваше при мисълта за Тай.

Не го винеше за станалото. Винеше себе си: прекалено беше обсебен от страха да не изгуби Тай, за да му каже онова, което трябваше да чуе. Всеки имаше нужда да бъде възпиран понякога, за да не направи лош избор, но той не беше попречил на Тай. Така че в крайна сметка си бе получил заслуженото. Сега, когато знаеше, че не означава нищо за него, как би могъл да продължи да живее в Института? Да го вижда всеки ден? Постоянно да се чувства като идиот, да усеща съжалението на семейството му, да ги слуша как му казват, че би трябвало да се опита да си намери други приятели, да оцелява под един покрив с Тай, докато той го избягва? Нямаше никакво съмнение. Не мога да се върна и да живея с тях. Това е шансът ми да започна наново и да открия какво означава да бъда онзи, който съм.

— Ще дойда с вас. Бих искал да живея с вас — заяви той.