Кралица на въздух и мрак [bg]

Подозираше, че стаята му принадлежи на някой Мълчалив брат. Имаше доста книги върху дървена полица, до една — за история и славни битки. Леглото беше удобно, а тоалетната беше надолу по коридора. Не че искаше да мисли за санитарните условия в Града на тишината. Надяваше се да ги забрави колкото се може по-скоро.

Нямаше кой знае какво да прави, освен да оздравява и да мисли за случилото се на бойното поле. Отново и отново си припомняше прилива на мощ, който го беше залял, когато беше поразил Ездачите и бе накарал конете им да изчезнат. Дали беше тъмна магия? Затова ли го бяха затворили? И как бе възможно във вените му да тече елфическа кръв? Можеше да докосва желязо и самодивско дърво. Целият си живот бе прекарал заобиколен от съвременни технологии. Изобщо не приличаше на елф и никой на Пазара на сенките дори не бе загатнал за подобна възможност.

Всичко това бе повече от достатъчно, за да ангажира ума му и да му попречи да мисли за Тай. Или поне би трябвало да бъде.

Беше се опънал в леглото, загледан в каменния таван, когато чу стъпки да се приближават по коридора отвън. Първата му мисъл беше „храна“ — един Мълчалив брат му носеше поднос с проста, питателно скучна храна три пъти на ден.

Само че стъпките потракваха по камъните. Токчета. Кит се намръщи. Консулът? Може би дори Даяна? Щеше да запази спокойствие и да обясни, че не е направил нищо лошо. Седна в леглото и прокара пръсти през косата си, чудейки се как Мълчаливите братя успяваха да свършат каквото и да било, без да притежават огледала. Откъде знаеха дали не са облекли одеждите си наопаки?

Вратата се отвори и Теса Грей пристъпи в стаята. Носеше зелена рокля и лента за коса като Алиса в Страната на чудесата. Усмихна му се топло.

— Моля те, измъкни ме от тук — каза Кит. — Не искам завинаги да остана пленен тук. Не съм направил нищо лошо, най-малко пък с помощта на тъмна магия.

Усмивката на Теса угасна. Ти се приближи и приседна на ръба на леглото, сивите й очи бяха разтревожени. Дотук беше със запазването на спокойствие, помисли си Кит.

— Кристофър — каза тя. — Съжалявам, че те оставих тук толкова дълго.

— Няма нищо — отвърна Кит, макар да не бе сигурен, че е така. — Но не ме наричай Кристофър. Никой не го прави.

— Кит. Толкова съжалявам, че те оставихме сам. Грижехме се за Джулиън и Ема, затова не можехме да напуснем града. За известно време не бяхме сигурни дали няма да ги изгубим, но те току-що се събудиха. — Теса се усмихна. — Помислих си, че ще искаш да научиш.

Кит се радваше да го чуе. И все пак.

— А останалите, те добре ли са? Ами Тай?

— Тай и останалите са добре. А Ема е добре отчасти благодарение на теб. Ти й спаси живота.

Кит се облегна тежко на металната табла на леглото, залян от облекчение.