По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Но щом се прибереше в Техеран и се изправеше пред Бадрейн, щеше да се засмее презрително над тези свои преживявания и да поиска нова задача. Влезе в бюфета, веднага зърна високата бутилка шампанско на бара и си поръча една чаша. Знаеше отлично, че престъпва един от каноните на своята религия, но нали така отпразнуваха на Запад всяка победа? А той имаше за какво да празнува, нали?
— Май не ти харесва много да идваш в „Андрюс“, а? — попита Чавес.
— Как да ти обясня, Доминго… Когато ти още си се возил на детско велосипедче, аз бях в Техеран с толкова несъвършено прикритие, че през него можеше да се гледа като през стъкло. А навън, около посолството, се тълпяха разбеснели се младежи с автомати. „Смърт на Америка!“ — така викаха. Очаквах всеки момент да ни измъкнат и да ни разстрелят. Шефът на персонала беше пребледнял от страх. А аз стоях само на петдесет метра от него и не можех да му помогна…
— За какво беше изпратен в Техеран?
— Първия път заради някаква спешна задача на ЦРУ. А втория ме включиха в акцията за спасяване на заложниците. Тогава всички проклинахме лошия си късмет. Наистина беше много опасно. Може би се оказа по-добре, че операцията не успя — заключи Джон. — Нали накрая успяхме да ги измъкнем живи и здрави.
— Значи имаш лоши спомени оттам, а?
Кларк сви рамене.
— Не съвсем. Някои неща например и досега не мога да ги проумея. Мога да разбера саудитите, дори понякога ми допадат. Ако успееш да пробиеш стената от недоверие, с която се ограждат спрямо друговерците, можеш дори да се сприятелиш с тях. Е, някои от техните обичаи си остават странни и дори смешни за нас, но иначе всичко е наред. Напомня на сцени от старите филми, със старомодните понятия за чест и достойнство и така нататък. Но пък са много гостоприемни — продължи той. — Да, доста неща преживях там. Но на другия бряг на Залива положението е съвсем различно. Дано по-рано се махнем от Иран.
Динг паркира и слязоха. Към тях се приближи жена в униформа.
— Ще летим за Париж, сержант — заяви Кларк и извади служебната си карта.
Жената ги отведе.
Боб Холцман се усамоти в кабинета си, за да сложи в ред обърканите си мисли.
Някой бе съобщил поверителните сведения на Том Донър и Джон Плъмър. Най-вероятно Килти. Мнението на Холцман за Ед Килти до голяма степен се влияеше от отношението му към Джак Райън. Политическите идеи на Килти бяха доста привлекателни, но досега не бяха донесли полза на никого. В някоя друга епоха биха погледнали със снизхождение на слабостта му към нежния пол — а и всъщност кариерата на Ед Килти не беше пострадала чак толкова. Защото Вашингтон бе пълен с жени, налитащи на политическите мъже като пчели на мед… или като мухи на нещо далеч по-неприятно… а политиците не пропускаха да се възползват от това. Много от тези млади жени напускаха столицата дълбоко огорчени, но помъдрели. В епохата, когато абортите все още бяха забранени, често се стигаше и до по-сериозни последици. Политиците по природа бяха толкова привлекателни, че повечето от младите им секретарки се отдръпваха след приключването на поредния флирт с усмивка на уста, без да подозират, че са били използвани като средство за мимолетно развлечение. Но понякога девойките се оттегляха горчиво разочаровани, а Килти бе разочаровал не малък брой млади момичета.
Една от тях дори бе посегнала на живота си. Съпругата на Боб — Либи Холцман — беше описала тази драматична случка, която обаче потъна в забрава, защото тъкмо тогава избухна конфликтът с японците и медиите решиха да я потулят, след което Ед Килти тихомълком бе реабилитиран. Дори и феминистките обявиха, че не си струвало да се пожертва този обещаващ политик заради прегрешенията в личния му живот — а това бе косвен начин да упрекнат Боб и Либи Холцман. Но нали всеки човек би трябвало да се придържа към някакви принципи?
Обаче във Вашингтон много от общоприетите морални принципи явно не бяха валидни.
Да, само Килти можеше да е подхвърлил онези материали на Донър и Плъмър, и то в промеждутъка между сутрешното интервю с президента и следващото, излъчено на живо вечерта, в най-гледаното време. А това можеше да означава, че…
— Ох, дявол да го вземе! — изруга Холцман, осенен от внезапно прозрение.
Да, това вече щеше да предизвика сензация, и то каква! Тъкмо от тези, които неговият главен редактор обожаваше до полуда! В интервюто на живо Том Донър бе споменал, че записът от сутринта се е повредил. Сигурно е излъгал. Боже Господи, репортер, който лъже президента в очите, и то пред милионна аудитория! В журналистическата професия не бяха останали много правила, но… Но не и това! Никой не можеше да упрекне журналистите от вестниците в прекалено топли чувства към телевизионните репортери, които, на свой ред, не им оставаха длъжни — нали се бореха да спечелят една и съща аудитория, а в тази безмилостна битка нямаше място за двама победители. Понякога имаха превес журналистите от вестниците, въпреки далеч по-скромните им изразни възможности. По-скромни ли, запита се Холцман. Да, разбира се, телевизията беше много по-бляскава и привличаща погледа, защото един кадър можеше да замени хиляди думи, особено когато целта е не толкова да се информира публиката, колкото да й се осигури приятно убиване на времето. Телевизията беше като красиво момиче, след което не можеш да не се обърнеш, когато се разминаваш с него на тротоара. Докато вестниците и списанията си оставаха като доведени деца.