Четвъртият гроб под краката ми [bg]

После изчезна зад опонента. Огромният боец се приземи само на няколко метра от мен и се втурна напред, отнасяйки всеки по пътя си като таран, лицето му бе маска на яростна решителност.

А аз дори не го познавах.

Опитах се да се обърна и да побягна. С всяка частица сила, която имах, принудих краката си да поемат в противоположната посока, но можех единствено да се взирам. Да наблюдавам, докато той се приближаваше все повече и повече. Лига се стичаше от крещящата му уста като пяна от устата на бясно куче. Искаше ме мъртва. И жадуваше смъртта ми както наркоманите жадуват за следващата си доза. Можех да го усетя. С един изгарящ порив, убийствените му намерения ме удариха частица от секундата преди той да успее.

Той се блъсна в мен със силата на товарен влак, поваляйки ме безчувствена, но имаше време само колкото да ме запрати в стената отзад, преди да падне повален. Вероятно защото също толкова ядосаният Рейес бе на гърба му. Той събори мъжа на пода, изтръгвайки силен писък от гърлото му, докато се опитваше да изтръска Рейес от себе си. И въпреки това мъжът продължаваше да настъпва. Продължаваше да се бори и пълзи и да се приближава към мен, докато се притисках към стената, потънала в собственото си изумление. И агония. Главата ми се беше ударила и светкавица от болка ме разкъса като торнадо, изяждащо половината от Барбара, мозъка ми.

Изправена пред такова странно и насилствено поведение, тълпата се паникьоса. Някои бяха пострадали от приземяването на мъжа, но повечето биваха наранени от блъскащите се тела, някои се опитваха да се измъкнат, други се извиваха за по-добра видимост. Викове и крясъци изригнаха и ставаха все по-силни, докато мъжът правеше всичко по силите си да се добере до мен.

— Върви!

Погледнах към Рейес. Да удържа мъжа изискваше цялата му сила и тогава осъзнах, че не бе възможно този да бъде човек. Или поне не изцяло човек.

Той се забори, за да успее да го хване по-добре, и стегна мъжа в хватка, преди да ми отправи още един кръвнишки поглед.

— Чарли, за бога, върви! — извика той през стиснати зъби.

Изправих се с усилие на крака, когато мъжът заби лакът в челюстта на Рейес, отслабвайки хватката му, колкото да напредне с още петнадесет сантиметра. Върна вниманието си върху мен, лицето му бе изкривено от злобна усмивка, слюнка се точеше от устата му, кръв струеше от носа му, но единствената му цел бе да се добере до мен. Проправи си път напред с нокти, дращейки по циментовия под, трошейки ги, докато се бореше за пространство.

Хаосът около мен имаше свой живот. Извиси се до какофонична лудост. Писъци ехтяха от всички краища на склада, докато зрителите тичаха към вратите. Съмнявах се в този момент някой от тях да знаеше от какво бяга. Хора крещяха. Тичаха. И за тях това бе достатъчно. Следваха стадото, само защото ако не го направеха, това щеше да се отрази на здравето им. Просто нямаха избор.