Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Затворих очи при картината, която ми предлагаше.

— Така или иначе искаш да го направиш.

— Вярно, но това е по-силно. Ти си жътварят и нищо на земята не разпалва моя вид така, както възможността да оближе страха от кожата ти.

Никога не ми го беше казвал. Никога не ми беше казвал много неща, но конкретно това би било хубаво да се знае.

— Никога не съм ти казвал, защото никога не е било проблем — каза той, стряскайки ме.

Отново го направи. Прочете какво си мислех. Изненадано вдигнах поглед към него.

— Изписано е на лицето ти, Дъч.

И ето отново. Дъч. Мистериозното име, с което ме наричаше. Име, което ми предстоеше да разбера.

— Мога да го видя — продължи той. — Объркването ти. Съмнението ти. Не мога да чета мислите ти. Но също като теб мога да разчитам емоциите ти. И никога не е било проблем, защото никога досега не си била изплашена. Не и така.

— Грешиш — казах аз, думите ми излизаха задъхано в комбинация от почуда и тревога. — Винаги съм се страхувала от теб.

Това изглежда го спря. Той отпусна хватката си достатъчно дълго, че да успея да се измъкна. И точно това направих. Втурнах се извън обсега му и заотстъпвах внимателно далеч от него. Той задържа едната си ръка подпряна на стената и вдиша дълбоко въздух, сякаш се опитваше да овладее емоциите си.

— Трябва да си вървиш, преди да си променя решението да те пусна.

Поклатих глава.

— Няма да си тръгна, докато не обещаеш, че няма да се биеш.

Той рязко се обърна.

— Майтапиш ли се?

— Не и в момента. — Ако някога съм имала някаква власт над него, сега определено бе моментът да я използвам. Вдигнах брадичка, за да се изправя пред него. — Забранявам ти да се биеш.

Внезапен порив на гняв ме удари като огнена стена. Той се изправи и се приближи.

— Ти настоя да задържа това тяло. Сега искаш да ми казваш какво да правя и да не правя с него?

Прав беше. Аз настоях да задържи смъртното си тяло, когато искаше да го остави да си отиде. А това беше решение, зад което все още стоях.

— Общо взето — казах аз, изправяйки рамене.

— Е, тогава какво точно искаш да направя с него?

Какъв невероятно двусмислен въпрос. Той отново се извисяваше над мен, пристъпвайки по-близо, принуждавайки ме да отстъпя, докато не се ударих в масата, на която беше седял. Топлината му се просмукваше във всяка пора на тялото ми.

— Имам нужда от отговори, а едва ли мога да ги получа, ако умреш в незаконен бой в клетка. Изобщо имат си парамедик на разположение?

— Да умра? — попита той, присмивайки се на идеята.

Посочих превръзките му.

— Не си толкова неразрушим, колкото може би си мислиш.

Той се изсмя, груб звук, който отекна в металните шкафчета.

— Наистина ли вярваш, че някой човек може да ми причини това?

Отне ми момент, за да го осмисля. Когато успях, ченето ми увисна, когато зяпнах насреща му.