Смъртта на царете [bg]

Глава 7

Тубрук се събуди схванат от студ в тъмнината на дома за роби. Чуваше как други тела мърдат около него, но в помещението, където спяха оковани, готови да потеглят на път, още нямаше признаци, че зората е близо.

Още от първите часове с Ферк, докато разработваха подробностите, не си беше позволил да мисли точно за тази част от плана. Това му се струваше дребно неудобство в сравнение с възможността да го подложат на мъчения и да го убият, ако атентатът срещу Сула се провали или ако го хванат, докато бяга. Шансовете му да изпадне в беда бяха толкова много, че той изтласка от ума си деня и нощта, които щеше да прекара като роб, и почти ги беше забравил.

Огледа се в тъмното. Усещаше тежестта на металните гривни, приковали ръцете му към веригата, която издрънчаваше и при най-лекото движение. Опита се да не си спомня какво беше първия път, но паметта му възкреси онзи нощи, дни и години, докато цялото онова време не се събра накуп и не зашепна в него, шепот, който почти го накара да изкрещи. Някои от окованите мъже плачеха тихо; Тубрук никога не беше чувал по-тъжен звук.

Сигурно ги бяха докарали от далечни земи или ги бяха продали в робство заради престъпления или дългове. Имаше стотици начини, но да си роден в робство беше по-зле от всичко останало и той добре го знаеше. Като малки деца те тичаха и играеха в щастливо неведение, докато не пораснеха достатъчно, за да разберат, че нямат друго бъдеще освен да бъдат продадени.

Тубрук вдъхна миризмата на конюшнята: масло и сено, пот и кожа, просто човешки животни, без никаква собственост, самите те нечия собственост. Надигна се и усети тежестта на веригата. Другите роби мислеха, че той е един от тях, навярно провинил се, за да бъде пребит така ужасно. Само Ферк знаеше, че е свободен.

Тази мисъл не му донесе успокоение. Не беше достатъчно да си каже, че само едно кратко пътуване го дели от имението и свободата. Ако те мислят за роб и ако си окован, и лежиш в мрака, без да можеш дори да се надигнеш, къде е тогава скъпоценната свобода?

Ако свободен мъж е окован в робски вериги, той е роб. Тубрук усети стария безименен страх, който беше изпитвал преди десетилетия в тези стаи. Да ядеш, да спиш, да живееш и да умираш по нечия прищявка… сега се беше върнал към всичко това и в този миг годините, когато се гордееше, че е спечелил свободата си, не представляваха нищо повече от пепел.

— Толкова крехко нещо — каза той тихо, само за да чуе гласа си, и мъжът до него изсумтя, размърда се и едва не го дръпна върху себе си.