Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Тубрук погледна настрани, благодарен за тъмнината. Не искаше светлина да влиза през високите прозорци, за да разкрие лицата им. Предстоеше им кратък, жесток живот на полето — неспирна работа, докато паднат, без да могат вече да станат. Може би един-двама от мъжете в тази стая щяха да бъдат избрани заради силата и бързината си и да бъдат обучени за цирка. Вместо да завършат живота си като осакатени водоносци, щяха да умрат от загуба на кръв, напоявайки пясъка с бъдещето си. Един-двама може би щяха да имат собствени деца и да ги видят дадени за продажба веднага след раждането им.
Светлината идваше бавно, въпреки желанието му, но окованите роби лежаха неподвижно, безмълвно. Повечето показваха, че са будни, само с лекото издрънчаване на веригите, когато се обръщаха. Развиделяването беше знак, че ще им донесат храна и вода, и те чакаха търпеливо.
Тубрук вдигна ръце към лицето си и се намръщи — беше подуто след снощните удари на Ферк. Когато го бяха довели, пазачът се беше изненадал. Ферк никога не се беше проявявал като жесток човек и войникът разбра, че Тубрук навярно сериозно се е провинил, за да го пребият така ужасно точно вечерта, преди да бъде предаден на новите си собственици.
Разбира се, никой не зададе никакви въпроси. Макар робите да прекарваха само няколко дни в къщата, докато Ферк получи парите си, те бяха негова собственост така несъмнено, както и столът, на който седеше, и дрехите, които носеше.
Раздадоха им копанки, пълни с варени зеленчуци и хляб, и Тубрук зарови пръсти в своята. Вратата отново се отвори и Ферк въведе трима войници. Тубрук държеше лицето си наведено като всички, не се осмеляваше да срещне ничий поглед, дори случайно. Любопитен шепот се разнесе в стаята, но той не отвори уста. Предположи целта на посещението им и коремът му изстина от напрежение. Сигурно вече бяха говорили с всички в кухнята на Сула и бяха разбрали, че липсва роб на име Далций. Ферк беше казал, че преди да напусне града, ще го претърсят, но не беше очаквал войниците да излязат толкова стриктни и да дойдат в помещенията за робите му толкова рано.
Тубрук усети, че ще го разпознаят веднага в сивата утринна светлина, но войниците се движеха, без да бързат, сред хранещите се роби — явно се стараеха да изпълнят възложената им задача възможно най-добре. И как иначе, помисли Тубрук. Ако го пропуснеха тук, а после го разпознаеха при портата, щяха да бъдат сериозно наказани. Запита се дали Сула е погълнал отровата; знаеше, че няма да е сигурен дни, дори седмици наред, ако сенатът реши да отложи оповестяването на новината. Хората в Рим почти не виждаха диктатора отблизо. Щяха да продължат да си живеят и ако той оцелееше, нищо чудно изобщо да не научат за покушението.
Докато дъвчеше бавно, една груба ръка посегна да хване брадичката му. Тубрук позволи да му повдигнат главата и видя студените очи на млад легионер. Преглътна хапката и се опита да си придаде спокойно изражение.
Войникът подсвирна.
— Тоя е здравата помлян.
Тубрук нервно премига с подутите си очи.
— Той оскърби съпругата ми — каза Ферк. — Лично приложих наказанието.
— Ама наистина ли? — попита легионерът.
Сърцето на Тубрук затупка и той отмести поглед — спомни си твърде късно, че е погледнал войника в очите, а не биваше да го прави.
— Щях да го изкормя, ако беше посегнал на моята — каза легионерът и пусна брадичката му.
— Как пък не! И да си изгубя печалбата — реагира веднага Ферк.
— Търговци! — изсъска офицерът презрително.
Двамата с Ферк пристъпиха към следващия и Тубрук опразни копанката — стискаше я, за да не личи, че ръцете му треперят от облекчение. След малко войниците си тръгнаха и стражите влязоха, за да ги сритат да станат и да се качат в каруцата, която щеше да ги откара извън Рим към новите им домове и новия им живот.
Юлий притисна глава към решетките в тавана на малката килия под палубата на триремата и затвори лявото си око, за да види какво става. Ако го държеше отворено, мъглата в полезрението му предизвикваше главоболие. Пое си дълбоко дъх и се обърна към другите:
— Най-после пристанище. Топъл въздух, подушвам плодове или подправки. Мисля, че сме в Африка.
След като бяха прекарали цял месец в претъпканата мрачна килия, пленените римляни, които седяха или лежаха подпрени на дървените стени, се размърдаха, проявявайки подобие на интерес. Юлий ги изгледа и въздъхна, преди да се дотътри обратно до мястото си; пълзеше внимателно, за да не натоварва шинираната си ръка.
Този месец беше труден за всички. Бяха им отказали бръсначи и вода за миене, затова спретнатите по принцип войници сега представляваха парцалива сбирщина — до един мръсни и брадясали. Кофата, която им бяха дали за естествените им нужди, беше препълнена и над нея кръжеше облак мухи. Стоеше в един ъгъл, но изпражненията преливаха по пода край нея, а пленниците нямаха с какво да се бършат. Горещият въздух вонеше на болест и двама от мъжете имаха треска, с която Кабера едва се справяше.