Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Капитанът се мъчеше да не диша, очите му се заковаха в преливащата кофа. Лицето му беше загоряло, издълбано от годините взиране в морските простори. Дори дрехите му ухаеха на свежо и Юлий закопня да излезе навън, на въздух, на открито — толкова силно, че сърцето му се разтупка.
— Стигнахме безопасно пристанище. След половин година може би ще ви свалим някъде през нощта, свободни и откупени.
Капитанът направи пауза, за да се наслади на ефекта от думите си. Вестта, че пленничеството им все пак ще има край, прикова очите на всички римляни в него.
— Сумите, които ще искаме… ето това е деликатният проблем — продължи той с приятен глас, сякаш се обръщаше към група стари познати, а не към войници, които биха го разкъсали със зъби, ако имаха сили. — Не трябва да е чак толкова много, че близките ви да не могат да платят. Нямаме полза от такива неща. Но някак си не ми се вярва, че ще кажете истината, ако ви запитам колко биха платили семействата ви за вас. Разбирате ли ме?
— Много добре те разбираме — каза Гадитик.
— Най-добре ще е да постигнем компромис. Всеки от вас ще ми каже как се казва и какво богатство притежава, а аз ще преценя дали лъжете и ще добавя каквото ми се стори, че е уместно. Нещо като малка игра.
Никой не му отговори, но всички отправиха безмълвни молитви към боговете и по лицата им се изписа достатъчно видима омраза.
— Добре, да започваме.
Посочи с пръст Светоний, който чешеше червените болезнени петна, които въшките оставяха по телата на пленниците.
— Светоний Пранд. Аз съм тесерарий, най-ниският чин. Семейството ми няма какво да продаде — отвърна той прегракнало.
Капитанът се вгледа в него; преценяваше го. Нищо не подсказваше особено голямо богатство у този пленник, ако се съдеше по мършавината му — видима, впрочем, и у другите. Юлий разбра, че капитанът просто се забавлява. Явно изпитваше удоволствие, че надменните римски офицери са принудени да се пазарят с врага. Но какъв избор имаха? Ако пиратът поискаше твърде много и семействата им не успееха да вземат назаем или — по-зле, — ако откажеха, тогава щеше да ги настигне моментална смърт. Трудно му беше да не си позволи такава игра.
— Мисля, че за най-ниския чин ще поискам два таланта — петстотин в злато.
Светоний изфуча, макар Юлий да знаеше, че семейството му лесно ще успее да събере тази сума и дори десет пъти по-голяма.
— Богове! Та те нямат толкова пари! — възрази Светоний; измършавялото му тяло придаваше достоверност на думите му.
Капитанът сви рамене.
— Моли се на боговете си да могат да ги съберат, иначе политаш през борда с верига на краката.
Светоний се отпусна, привидно отчаян, но Юлий знаеше, че смята, че е надхитрил пирата.
— А ти, центурионе? От богато семейство ли си?
Гадитик го изгледа яростно и изръмжа:
— Не съм, но каквото и да кажа, няма да има никакво значение за тебе.
Капитанът се намръщи замислено.
— Мисля… да, за центурион, който е не по-низш от капитан, значи с моя ранг… ще е оскърбление, ако поискам по-малко от двадесет таланта. Това, мисля, е около пет хиляди в злато. Да.
Гадитик не му обърна внимание, макар че сякаш леко се сниши, изпаднал в отчаяние.
— Как се казваш? — обърна се капитанът към Юлий.
Той също беше смятал да не му обръща внимание, но изведнъж главата го заболя неудържимо и у него се надигна гняв.
— Казвам се Юлий Цезар. Командвам двадесет души. И съм глава на богато семейство.
Веждите на капитана се вдигнаха и другите си зашепнаха невярващо. Юлий се спогледа с Гадитик, който поклати глава. Посланието беше ясно.
— Глава на семейство! Чест е за мен да се запозная с тебе — каза капитанът и се ухили зловещо. — Може би двадесет таланта ще е добра цена, за да те пусна.
— Петдесет — каза Юлий и изправи рамене, докато изричаше думите.
Капитанът премига и самообладанието му изчезна.
— Това са двадесет хиляди златни монети — каза той изумено.
— Направи ги петдесет — отвърна твърдо Юлий. — Когато те намеря и те убия, ще ми трябват пари. Далеч съм от дома си, в края на краищата.
Въпреки болката в главата успя да изобрази дивашка усмивка.
Капитанът бързо се съвзе от изненадата.
— А, ти си онзи със счупената глава. Сигурно умът ти е останал на палубата на кораба ми. Ще поискам петдесет, пък като не дойдат — морето е достатъчно дълбоко.