Знакът на жрицата [bg]

Той се върна на сутринта, подгизнал от дъжда и окалян, а раменете му бяха някак безпомощно отпуснати. Веднага разбрах, че не са намерили Дина.

— Съжалявам, момче — каза той, а гласът му бе пресипнал от викане. — Още не сме ги намерили.

— Никакви следи ли няма?

— Кучетата ги изгубиха долу при водопада на воденицата. Те… те ще хвърлят мрежи във вира, като се съмне.

Ще хвърлят мрежи.

— Дина никога не би влязла да се къпе във воденичарски вир. Не е толкова глупава. Дори не би го приближила. Не каза ли, че са тръгнали за живовляк? Той не расте край вода.

Гласът ми бе някак дрезгав и задъхан, макар че не бях правил друго, освен да се опитвам да спя.

— Да се надяваме, че си прав — каза ми Салан. — По-добре ли си? Днес можеш ли да ходиш? Масата долу в слугинското помещение е сложена за закуска, но мога да ти донеса и тук.

Той се вгледа в мен за миг.

— Май ще е най-добре да останеш тук горе, момче. Боли ли те главата?

— Не. Да тръгваме.

Излъгах го, болеше ме. Но сестра ми бе изчезнала — да не би да си мислеше, че ще си лежа и ще се безпокоя заради някаква болка в главата?

Трябваше да ми помогне със слизането по стълбите. Гърбът и ръцете ми бяха изяли най-много бой, но е особено трудно да си движиш краката, ако те боли гърбът. Но когато видях, че Ивайн седи сред останалите на дългата маса, се изпъчих доколкото можах и се постарах да не куцам. Ивайн ме проследи с поглед по целия път от вратата до масата, но нищо не каза. Поне никой не се смееше. Те само се посместиха на пейката и направиха място за мен и Салан.