Грънчарското колело на рая [bg]

Трябва да се измъкна от Хейбър, опитваше се да бъде твърд и решителен, но още докато го мислеше, знаеше, че няма да го направи. Хейбър го държеше по много начини.

Той каза, че необикновената, всъщност уникална конфигурация на съня му била безценна за науката — приносът на Ор към човешкото познание щял да се окаже огромен. Ор беше убеден, че Хейбър вярва в това и знае какво говори. Всъщност според него само този аспект на работата криеше някаква надежда; струваше му се, че науката ще изцеди нещо добро от неговата необикновена и страховита дарба и ще я използува, за да компенсира поне отчасти огромната вреда, която е нанесла.

Убийството на шест милиарда несъществуващи хора.

Главата му се цепеше от болка. Наля студена вода в дълбокия напукан умивалник и за половин минута натопи лице в нея; извади го зачервено, заслепено и мокро като на новородено.

Следователно Хейбър го държеше на етична въдица, но най-вече на юридическа. Ако се откажеше от доброволното лечение, го заплашваше съд за това, че се е снабдявал незаконно с дрога и щяха да го изпратят в дранголника или психиатрията. В това отношение нямаше измъкване. А ако не се откажеше, а само прекратеше сеансите и не пожелаеше повече да сътрудничи, Хейбър разполагаше с резултатно средство за принуда — лекарствата за потискане на сънищата, които Ор можеше да придобива само с негова рецепта. Сега повече от всякога изпитваше тревога при мисълта да сънува спонтанно, без контрол. При това състояние, като свикна да сънува резултатно всеки път в лабораторията, не му се и мислеше какво би се случило без наложени с хипноза рационални ограничения. Щеше да е кошмар, дори по-страшен кошмар от онзи, който току-що бе имал в кабинета на Хейбър; беше сигурен в това и не смееше да го допусне. Трябваше да взема лекарствата за потискане на сънищата. Разбираше, че поне това трябва да прави. Но можеше да го прави дотогава, докато му позволи Хейбър и, следователно, трябваше да му сътрудничи. Беше хванат натясно. Плъх в капан. Нямаше начин, нямаше начин.

Може и да не е откачен учен, мислеше си унило Ор, а съвсем нормален или поне такъв е бил. Властта, която му дават сънищата ми, е тази, която го кара да превърта. Обича да разиграва театър, а това му дава възможност да изиграе много голяма роля. И използува вече дори науката си като средство, а не като цел… Но целите му са добри, нали? Иска да подобри живота на човечеството. Това лошо ли е?

Главата пак го болеше. Когато телефонът иззвъня, отново я киснеше във вода. Опита се набързо да изсуши лицето и косата си, после се върна опипом в тъмната спалня.

— Ало, Ор на телефона.

— Обажда се Хедър Лилейч — гласът от другата страна беше тих, изпълнен с подозрение.