Грънчарското колело на рая [bg]

Докато изкачваше сивите портландски възвишения, върху голата му глава валеше кротко топъл, замърсен дъжд.

В кабинета с големия ъглов прозорец, който откриваше гледка към дъжда, той каза:

— Моля ви, спрете да използувате сънищата ми, за да подобрявате нещата, д-р Хейбър. Няма да стане. Погрешно е. Искам да бъда излекуван.

— Това е единствената съществена предпоставка за лечението ти, Джордж! Да го желаеш.

— Вие не ми отговаряте.

Но едрият мъж приличаше на глава лук, можеш да смъкваш пласт след пласт: личност, вяра, реакция — безкрайно много пластове, които не свършваха, при него липсваше център. Не се виждаше спирка, а той трябваше да спре, трябваше да каже: „Тук оставам!“ Нямаше сърцевина, само пластове.

— Вие използувате резултатните ми сънища, за да промените света. Но не признавате пред мен, че го правите. Защо?

— Джордж, трябва да разбереш, че задаваш въпроси, които от твоя гледна точка могат да изглеждат смислени, но от моя буквално нямат отговор. Не виждаме действителността по един и същи начин.

— Не толкова различно, че да не можем да разговаряме.

— Да. За щастие. Но не винаги, за да можеш да питаш и да получаваш отговор. Все още не.

— Аз мога да отговарям на въпросите ви и го правя… Във всеки случай, вижте какво. Не можете все така да променяте нещата, да се опитвате да ги управлявате.

— Изричаш това сякаш е някакъв всеобщ морален императив. — Хейбър обърна към Ор своята мила, замислена усмивка и поглади брадата си. — Но всъщност, не е ли точно този смисълът на човешкото съществуване — да върши нещо, да променя нещо, да управлява нещо, да създава един по-добър свят?

— Не е!

— Какъв е тогава?

— Не зная. Нещата нямат смисъл, а вселената не е машина, всяка част от която изпълнява полезна функция. Каква е функцията на една галактика? Не съм убеден, че нашият живот има цел и не виждам дали това има значение. Значение има, че сме част от нещо. Като нишката в тъканта или тревичката в полето. Тя е и ние сме. Онова, което правим, прилича на вятър, който духа в полето.

Настъпи малка пауза, а когато Хейбър заговори, вече не звучеше мило, успокоително или насърчително. Стана съвършено безстрастен и в него, едва доловимо, се усещаха нотки на презрение.

— Имаш необикновено пасивен възглед за човек, възпитан в юдео-християнската рационална западна традиция. Нещо като роден будист. Изучавал ли си някога източния мистицизъм, Джордж? — Въпросът, при неговия очевиден отговор, звучеше като открита подигравка.

— Не. Не го познавам. Но зная, че е погрешно да се насилва естествения ред. Така не бива. Това е била нашата грешка в течение на стотици години. Вие… вие не видяхте ли какво стана вчера?

Непроницаемите, тъмни очи срещнаха неговите.