Грънчарското колело на рая [bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Грънчарското колело на рая [bg]». Краткое содержание книги:
„Грънчарското колело на рая“ е поредният шедьовър на най-титулуваната жена в съвременната фантастика. Урсула Ле Гуин е постигнала силно въздействащ синтез от поетично въображение и научна достоверност, от разум и чувства“. „Ню Йорк Таймс“
Ор побеля; лицевите му кости изпъкнаха. Остана да седи втренчен в Хейбър. Нищо не каза.
— Възникна проблем и се боя, че има само един начин да го решим. Да разсечем гордиевия възел. Не се обиждате, г-це Лилейч, но както виждате, проблемът сте вие. Навлязохме във фаза на диалога, на която не може да присъства трети човек, дори и да не взема участие. Най-добре ще е да прекратим. Веднага. Започваме отново утре в четири. О’кей, Джордж?
Ор се изправи, но не тръгна към вратата.
— Идвало ви е някога на ум, д-р Хейбър — спокойно, но леко запъвайки се продължи да говори той, — че може, може да има и други хора, които сънуват като мен? Че действителността бива непрекъснато променяна изпод нас, подменяна, подновявана — само дето не знаем за това? Знае го само сънуващият и запознатите със съня му. Ако е така, според мен имаме късмет, че не знаем. И без това нещата са толкова неясни.
Мило, неангажирано, говорейки му успокоително, Хейбър го подбутна към вратата и го изведе през нея.
— Натъкнахте се на кризисен сеанс — рече той на Лилейч, след като затвори вратата зад Ор. Изтри потта от челото си, позволи на умората и тревогата да се проявят в израза и гласа му. — Брей! Как можа точно в такъв ден да присъства наблюдател!
— Беше изключително интересно — каза тя и гривните й леко потракаха.
— Не е безнадежден — рече Хейбър. — Сеанс като този оставя и мен доста потиснат. Но той има шанс, действителен шанс, да се измъкне от системата от заблуди, в която се е оплел, от този ужасен страх да сънува. Бедата е, че системата е сложна и в нея се е хванало едно неглупаво съзнание; то заплита прекалено бързо нови мрежи, в които да се оплете… Да бяха го изпратили за лечение преди десет години, когато е бил още тийнейджър; но, разбира се, възстановяването преди десет години едва бе започнало. Дори и преди година, преди да е започнал да влошава цялостната си ориентация в действителността с наркотици. Но той се опитва и продължава да се старае; и може би все пак ще победи и ще постигне здравословна адаптация към реалността.
— Но нали казахте, че не е психопат — забеляза Лилейч с известно съмнение.
— Правилно. Казах, разстроен. Разбира се, ако се срине, ще се срине напълно; вероятно по линията на кататоничната шизофрения. Разстроената личност не е в по-малка степен податлива на психоза от нормалната. — Повече не можеше да говори, думите засядаха в гърлото му и се превръщаха в сухи късчета глупости. Изпитваше чувството, че в продължение на часове е бълвал порой от безсмислици и сега повече не може да ги овладее. За щастие очевидно и на г-ца Лилейч й беше дошло много; тя потрака, пощрака, ръкува се и си отиде.
Хейбър отиде първо при касетофона, който записваше всички терапевтични сеанси, скрит зад панел на стената, близо до кушетката — записващи устройства, които не сигнализират, бяха специална привилегия на психотерапевтите и на Разузнавателното управление. Изтри записа от последния час.
Седна на стола зад голямото дъбово бюро, отвори най-долното чекмедже, извади чаша и бутилка и наля яка порция бърбън. Боже мой, допреди половин час нямаше никакъв бърбън — вече от двайсет години! Трябваше да се изхранват седем милиарда гърла и зърното стана прекалено ценно, за да се превръща в алкохол. Нямаше друго освен заместител на бира или (за един лекар) абсолютен спирт — точно това стоеше допреди половин час в бутилката в бюрото му.
Отпи половината от налятото на една глътка, сетне направи пауза. Погледна навън. След известно време се изправи и застана пред прозореца, от който се откриваше гледка към покривите и дърветата. Сто хиляди души. Вечерта започваше да скрива спокойната река, но планините стърчаха огромни и ясни, далечни, очертани на водоравните лъчи светлина високо горе.
— За един по-добър свят! — рече д-р Хейбър, вдигайки чаша към своето творение и довърши уискито си с продължителна, ароматна глътка.
Шеста глава
Може би ни остава да научим… че задачата ни започва едва сега и няма да получим дори най-малък намек за помощ, освен помощта на неизразимото и необозримо време. Може би ще трябва да научим, че неспирната вихрушка на умиране и раждане, от която не можем да избягаме, е наше собствено дело; че сами сме я търсили; че вечната тъга е само вечният глад на неутолимото желание; и че изгасналите слънца пламват отново само благодарение на неугасимите страсти на изчезналия живот.