За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
В тия държави религията има по-голямо влияние, отколкото в други; тя е страх, прибавен към страха. В мохамеданските империи народът отчасти черпи удивителната си преданост към господаря именно от религията.
Религията в известен смисъл поправя недостатъците на турския държавен строй. Поданиците, които не са свързани със славата и величието на държавата, се свързват с нея чрез силата и принципа на религията.
От всички деспотически управления няма нито едно, което да обременява така много себе си, както това, при което господарят се обявява за собственик на всички земи и наследник на всички свои поданици. Неизбежен резултат от това е изоставянето на земите; и ако господарят се занимава с търговия, всяка промишленост пропада.
В тия държави нищо не се поправя, нищо не се подобрява. Жилищата се строят колкото да издържат до края на живота на стопанина; не се правят защитни ровове; не се садят дървета; от земята извличат всичко, което тя може да даде, без да й дават нищо; всичко е изоставено, всичко е пустиня.
Мислите ли, че законите, които отменят поземлената собственост и унаследяването на имотите, отслабват алчността и користолюбието на големите? Не; те още повече разгарят тази алчност и това користолюбие. Те ще започнат да вършат хиляди издевателства, защото ще смятат за свое само онова злато и сребро, което са успели да откраднат или скрият.
И за да не пропадне всичко, добре е алчността на господаря да бъде смекчена чрез някакъв обичай. Така в Турция султанът обикновено се задоволява с вземането на три процента от наследството на простия народ. Но тъй като великият господар раздава по-голямата част от земите на своята армия и разполага с тях, както намери за добре; тъй като той пипва всичкото наследство на чиновниците в империята; тъй като, когато някой умре, без да е оставил наследник от мъжки пол, неговото наследство става собственост на великия господар, а дъщерите на умрелия имат право да ползуват само част от доходите, които принадлежат вече на друг, става така, че по-голямата част от благата на държавата се превръщат в едно непостоянно владение.
Според закона на Бантам25 царят получава в наследство даже жената, децата и къщата на покойния. За да избегнат най-жестоките последствия на тоя закон, хората там женят децата си на осем, девет, десетгодишна възраст, понякога дори и по-млади; така те ги избавят от горчивата участ да станат част от наследството на бащата.
В държави, където няма основни закони, унаследяването на престола не е установено. То става по избор на господаря — в рода или вън от него. Напразно би било да се установява правото на трона на най-възрастния; господарят винаги би могъл да се спре на друг. Приемникът се определя или от самия цар, или от неговите министри, или чрез гражданска война. Така в тоя вид държавата има в сравнение с монархията още една причина за разложение.
Тъй като всички членове на семейството на господаря имат еднакво право да бъдат избирани за престолонаследници, става така, че този, който се възкачва на престола, най-напред се заема или да удуши братята си, както в Турция, или да ги ослепи, както в Персия, или да ги доведе до лудост, както в Монголия; или ако нито един от тия начини за предпазване не е приет, както в Мароко, всяко овакантяване на трона бива последвано от ужасни междуособици.
В Московската държава царят има право да избира за свой наследник когото си иска — от семейството или вън от него. Този начин на приемственост поражда хиляди смутове и прави положението на престола толкова неустойчиво, колкото е произволна неговата приемственост. Тъй като начинът за унаследяване на престола е въпрос, най-важната страна на който е да бъде той известен на народа, най-добър е оня начин, който се основава на очевидни факти, като например раждането, и то в определен порядък. Такава мярка прекратява интригите и възпира властолюбието; при нея става излишно старанието да се овладее умът на слабия господар и да се накара умиращият да говори.
Когато редът за унаследяване е установен с основен закон, наследникът е само едно лице и неговите братя нямат никакво действително или привидно право да му оспорват короната. При това положение вече волята на бащата не може нито да се обобщава, нито да се оценява. Няма никакъв смисъл също така да се отнема свободата или животът на брата на господаря; както и на всеки друг поданик.
Но в деспотическите държави, където братята на господаря са едновременно негови съперници и негови поданици, благоразумието изисква те да бъдат държани под око, особено в мохамеданските страни, където в една победа или успех религията вижда божия съд; така господарят властвува не по силата на правото, а по силата на фактите.