Кралят на моста

А ловците от Итикана винаги улавяха плячката си.

Петнайсет. Арен стисна зъби, щом усети как в гърлото му се надига жлъчка. В доклада не се обясняваше защо момичетата се бяха опитали да избягат. Нямаше нужда. Бяха на петнайсет и бяха получили първото си военно назначение. Това щеше да е първият им Прилив на войната и нямаше да имат избор — щеше да се наложи да се бият. Вместо да го направят, те бяха рискували живота си, за да избягат. Да намерят друг път. Друг живот.

А сега той трябваше да даде заповед за екзекутирането им.

Родителите му рядко се бяха карали, но този закон бе довел до викове и затръшнати с такава сила врати, че двамата с Ана бяха слушали скандала със страх майка им да не получи някой от пристъпите си и той да я убие — да спре сърцето й и то никога да не забие отново. Арен затвори очи и чу ехото на крясъците й по баща им:

— Живеем в клетка, в затвор, който сами сме построили. Защо не можеш да го видиш?

— Така защитаваме народа си! — бе извикал баща му в отговор. — Ако свалим защитата, с Итикана е свършено. Ще ни разкъсат на парчета, за да завземат моста.

— Не може да си сигурен. Може и да е различно, ако се постараем.

— Нашествениците, които ни нападат всяка година, твърдят друго, Делия. Само така можем да опазим Итикана жива.

Както винаги при тези скандали тя прошепваше:

— Оцеляването не е същото, като да живееш истински. Хората заслужават повече.

Арен тръсна глава, за да прогони спомена. Той обаче не изчезна, а продължи да го тормози.

Ако на жителите на кралството се позволеше да пътуват, тайните на Итикана несъмнено щяха да излязат на бял свят. Арен го знаеше. Но ако Итикана сключеше здрави съюзи с Харендел и Маридрина, последствията от това изтичане на тайни щяха да са много по-приемливи. Ако флотовете на тези две държави помагаха за защитата на моста, някои итиканци поне щяха да получат възможност да си изградят бъдеще извън армията. Да заминат и да се образоват. Да донесат това ново знание у дома и да го споделят с други. А на него нямаше повече да му се налага да подписва смъртните присъди на деца.

Само че по-старото поколение бе категорично против подобен ход. Цял живот, прекаран в битки, бе настроил хората срещу чужденците, беше ги изпълнил с омраза. Ето защо Арен се нуждаеше от Лара, за да накара местните да погледнат на маридринийците като на приятели, а не врагове. Да ги убеди да се борят заедно за едно по-добро бъдеще, независимо от рисковете.

Защото при сегашното положение… Това не можеше да продължи вечно.

Той извади писмото от джоба си, накъса го на парченца и ги пусна да се понесат по вятъра към открития океан.

От храсталака наблизо се чу шум и Арен скочи на крака с меч в ръка. От храстите изскочи Илай. Момчето спря задъхано и каза:

— Кралицата, Ваше Величество. Има нужда от помощта ви.