Кралят на моста

— И защо иска да се види с мен?

— Вече те е виждала — уточни той.

Лара присви очи.

— Когато пристигнахме и ти още спеше. Тя те прегледа, за да се увери, че си здрава. А сега иска да се запознаете. Що се отнася до причината… Бабинка обича да се бърка в чуждите работи и на никого, включително и на мен, не му стиска да й откаже.

Мисълта как някаква непозната е оглеждала тялото й, докато тя е била в безсъзнание, й се стори безкрайно противна. Кожата й настръхна, но Лара прикри отвращението, като сви рамене.

— Проверявала е дали баща ми не е пратил някоя дъщеря, заразена с шарка, за да те прати в гроба, така ли?

Арен се препъна и си изпусна лъка. Изруга, докато го вдигаше от калта.

— Не е най-бързият начин да убиеш някого, но пък е ефективен — отбеляза тя и добави: — Освен това някои хора биха казали, че страданието на жертвата през последните години, дни и часове си заслужава чакането.

Очите на краля на Итикана се разшириха, но само за миг.

— Ако възнамеряваш да ме убиеш по този начин, по-добре побързай, преди пъпките и циреите да те загрозят.

— Хммм — проточи Лара и цъкна с престорено разочарование. — Надявах се да почакам, докато не започна да губя паметта си, за да си спестя спомените. Но щом се налага…

Той се засмя — звукът бе плътен и наситен и Лара откри, че се усмихва в отговор. Двамата свърнаха в един завой и се озоваха на поляна, почти изцяло заета от голяма сграда. Отпред неколцина войници се припичаха на слънце.

— Казармата на Среден пост — информира я Арен. — Тези дванайсетте са моята — нашата — почетна стража.

Каменната сграда беше достатъчно голяма, за да побере няколкостотин войници.

— Колко души живеят тук?

— Достатъчно.

— Величества — обади се един от стражите и се поклони ниско, макар в гласа му да прозираше веселие, сякаш почетните обръщения се ползваха рядко.

Беше висок и жилест, достатъчно стар да бъде баща на Арен, а кафявата му коса бе прошарена. Лара се вторачи в тъмните му очи — в гласа му имаше нещо познато и след миг тя се сети защо. Това беше мъжът, който бе провел итиканската сватбена церемония.

— Това е Джор — представи го Арен. — Капитан на стражата.

— Много се радвам да те видя отново — каза тя. — Всички итикански войници ли имат и втора работа, или ти си изключение?

Войникът примигна, след което по лицето му се разля усмивка и той й кимна одобрително.

— Добър слух имате, принцесо.

— А ти имаш лоша памет, войнико. Вече не съм принцеса — ти самият се погрижи за това.

Тя мина покрай тях и продължи по тясната пътека към брега.

Възрастният мъж се разсмя.

— Надявам се, че спиш с наострени уши, Арен.

— И с нож под възглавницата — добави Лия и цялата група прихна.

Арен също се разсмя и Лара се зачуди дали стражата му знаеше, че още не са консумирали брака си. Че според законите и на двете кралства можеше да се разделят, когато пожелаеха. Тя хвърли поглед през рамо и срещна немигащите очи на Арен. Той бързо извърна глава и срита ядно един щръкнал корен на пътеката.

Не им отне дълго да стигнат до малката пещера, където бяха скрили лодките. Бяха с всякакви размери и приличаха на канута, само че разполагаха с външна рамка, за която Лара предположи, че ги свързва с един или два допълнителни корпуса, за да са по-стабилни във водата. Някои бяха снабдени с мачти и платна, включително двете, в които групата натовари оръжията и багажа си. В гърдите на Лара припламна страх. Лодките бяха миниатюрни в сравнение с кораба, на който бе пристигнала в Южен пост, а морето отвъд скалите, скриващи пещерата, изведнъж й се стори много по-бурно отпреди няколко секунди — белите гребени на вълните се издигаха високо и несъмнено можеха да залеят крехките плавателни съдове.

В ума й се появиха десетина причини, поради които не можеше, не биваше да напуска брега. Но нали затова бе дошла в Итикана — да открие пролука в защитата им, а Арен нямаше да й подари тази информация без отстъпки от нейна страна. Щеше да е глупаво да пропусне тази възможност.