Кралят на моста

Лара откъсна поглед от него и посегна към чашата с вода. Имаше кисел вкус в устата от изпитото бренди.

— Нищо не си спомням.

Това беше лъжа — миризмата на горяща коса още изпълваше ноздрите й. Кошмари, които не бяха сънища, а спомени от обучението й. Дали беше казала нещо уличаващо? Беше ли видял той, че посяга към скрития под възглавницата нож?

Арен кимна, но свъси вежди, което й подсказа, че не й вярва напълно. Просмуканите с пот чаршафи се отлепиха от кожата й, когато тя се надигна, за да си налее вода от каната с ясното съзнание, че нощницата едва прикрива гърдите й, и с надеждата, че голата плът ще го разсее.

— Кой ти причини това?

Лара замръзна, мигом уверена, че по време на кошмара е казала нещо, което не бива. Очите й се стрелнаха към разбитата врата и тя започна да преценява шансовете си за успех, ако побегнеше веднага. Тогава обаче пръстите му докоснаха гърба й и проследиха добре познатите й белези. Белези, в които сестра й Сарина бе втривала масла всяка нощ в продължение на години, докато не бяха избледнели до тънки бели резки.

— Кой е направил това?

Тя цялата настръхна от гнева в гласа му. Серин бе наредил да я нашибат, след като се беше измъкнала от лагера, за да отиде в пустинята да гледа как минава един керван — безкрайна върволица от камили и мъже, натоварени със стоки за продан във Венция. За нарушението си бе получила дванайсет удара с камшик, по време на които Серин не спря да крещи, че е застрашила целия план. Лара така и не беше разбрала защо е чак толкова ядосан. Нямаше начин някой от кервана да я види, а тя бе искала единствено да зърне стоките, които карат.

— Учителите ми бяха много строги — промълви Лара. — Но оттогава мина много време. Вече почти не помня, че имам белези.

Вместо да го успокоят, думите й сякаш още повече разгневиха Арен.

— Що за човек би причинил това на дете?

Лара отвори уста и после я затвори — не й хрумваше добър отговор.

Всичките й сестри бяха наказвани с бой за разни нарушения на правилата, макар и не толкова често, колкото бяха наказвали нея.

— Аз бях доста опърничаво дете.

— И са се опитали да те променят с бой? — Гласът му бе леден.

Лара дръпна безмълвно завивката, за да скрие тялото си. Не можеше да е сигурна какво ще излезе от устата й, ако заговореше.

— Искам да знаеш, че докато си в Итикана, никой няма да вдигне ръка срещу теб. Имаш думата ми. — Той се изправи и взе лампата си. — След няколко часа ще се зазори. Опитай се да поспиш. — Арен излезе от стаята и дръпна разбитата врата след себе си.

Лара легна и се заслуша в успокояващото трополене на дъжда по прозореца. Още усещаше допира на пръстите на Арен върху голата си кожа. Още чуваше категоричния му глас, уверяващ я, че никой в Итикана няма да я нарани — обещание, което толкова се различаваше от всичко, което знаеше за него и за кралството му. „Думата му не струва пукната пара“, напомни си тя. Беше дал думата си, че Маридрина ще получава стоки, необложени с данъци, а родината й всъщност получаваше само гнило месо.

Целта й бе мостът. Да открие път през защитните системи на прохода, желан от всички. А днес Арен щеше да я заведе на обиколка из кралството си. Ако имаше късмет, Лара щеше да види как пътуват итиканците, къде и как пускат лодките си по вода и къде живее цивилното население. Това щеше да е първата стъпка към нашествието. Първата стъпка по пътя на Маридрина към благоденствието.

„Съсредоточи се върху това — заповяда си тя. — Съсредоточи се върху това, което значи тази мисия за народа ти.“

Само че колкото и дълбоко да дишаше, не успя да укроти препускащото си сърце. Стана от леглото и отиде до вратата, извеждаща в коридора. Подскочи и се хвана за касата — ноктите й се впиха в дървото, когато започна да се набира. Мускулите на ръцете и гърба й запулсираха и пламнаха от болка, докато повтаряше упражнението трийсет пъти. Четирийсет. Петдесет. Представяше си как сестрите й също правят набирания редом с нея, как се окуражават взаимно, макар да се бореха за победа.

Когато приключи, Лара скочи на земята, легна на пода и започна да прави коремни преси. Коремните й мускули се превърнаха в диви зверове, докато направи сто. Двеста. Триста. В Червената пустиня беше по-горещо от Итикана, но тукашната влажност направо я убиваше. По кожата й се лееше пот, докато минаваше от упражнение на упражнение, и болката вършеше по-добра работа от медитацията в това да я отърве от нежелани мисли.