Магията на страстта
- Автор: Спенсър Мери
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на страстта». Краткое содержание книги:
Тази жена е очарователна, казваше си той, като гледаше стройния й силует как бърза между Ана и Люсиен от стая в стая и пътьом им обяснява къде е открила стария стенен килим, а именно на тавана и как е заповядала да го изперат и окачат. На Люсиен сигурно щеше да му трябва малко време, за да го познае, но той беше щастлив мъж. Клара Харкамс наистина не беше хубавица, но притежаваше качества много по-важни от външността. Освен това умееше да се облича, да подчертае всяко свое предимство по много елегантен начин, който Робърт можеше да оцени. Разбира се, че редом с Ана Хънингтън всяка жена избледняваше, независимо от това колко добре облечена беше.
Ана беше сега дори по-хубава отколкото на двайсет. Тогава беше разтваряща се пъпка. Сега беше напълно разцъфнала роза и толкова невероятно красива, че човек изпитваше болка само като я погледнеше. Преди единайсет години той знаеше, че щастието му е прекалено голямо, за да бъде реално и тя наистина да му стане жена, впрочем така и стана. С всеки английски ерген в краката си, тя упорито беше чакала три години, преди да приеме предложение за женитба — неговото, но в края на краищата и той не успя да задоволи невероятно високите й изисквания спрямо един партньор. Докато наблюдаваше спокойно прекрасните извивки на тялото й, той се питаше дали този идеален мъж, с когото винаги го е сравнявала, полковник Хънингтън, наистина е бил такъв.
— Какво ще кажете, милорд?
Гласът на Клара прекъсна мислите му и го върна към действителността, в която лейди Ана беше прегърнала чантата си така, сякаш щеше всеки миг да я използва като оръжие, Люсиен блещеше зъби от гняв, а Клара се приближаваше, простряла ръце, към него и изглеждаше така, сякаш щеше ей сега да избухне в плач.
Лорд Манинг хвана ръцете й, стисна ги успокояващо и каза:
— Мисля, че сте подредили великолепно всичко, скъпа. — Той я прегърна през кръста и усети притеснено колко е напрегната. — Ех, онези двамата представа си нямат. Ужасно ми е неприятно да ги слушам как се карат като две дърти жени. На вас също, нали? — Зарадва се, като я видя да се усмихва, докато той я връщаше при другите двама. — Не мисля, че, колкото и да се старае, някой може да задоволи било единия или другия.
— Сигурно е така — съгласи се тя и изгледа внимателно леля си и Люсиен, които се приближаваха към нея.
— Да не искаш да кажеш, че това чудовищно нещо ти харесва? — искаше да знае Люсиен, сочейки с пренебрежителен жест килима на стената.
— Разбира се, че ми харесва — заяви Робърт и погледна многозначително Люсиен. — Нещо повече, уважавам упорития труд, вложен в онова, което са ни завещали нашите прадеди. Ако го гледаш достатъчно дълго, ще признаеш, че килимът притежава неоценима стойност.
Лицето на Люсиен се вкамени в същия упорит израз, с който Робърт беше свикнал през годините и който предвещаваше всеки път някоя беда. Откакто племенникът му живееше под неговите грижи, Робърт беше опитал всичко възможно, за да му внуши светска изтънченост — обещания, подкупчета, явни заплахи — нищо не даде резултат. Когато Люсиен губеше самообладание, губеше го напълно. Единственото, което можеше да се направи, беше да се изтеглят невинните от първата линия, както и всички, от които Люсиен очакваше нещо лошо. Затова Робърт подтикна лекичко Клара към племенника си и преди да се обърне към лейди Ана, видя доволен как Люсиен прегърна властнически момичето през кръста.
— Милейди, бихте ли ми оказали честта да ме придружите на една разходка из градината? Доколкото си спомням, промените там са особено поразителни.
Тя удостои Робърт с поглед, от който би замръзнала дори полярна мечка.
— Не, няма да оставя племенницата си с този арогантен, невъзпитан…
— Благодаря, милейди. — Ръката на Робърт обгърна сякаш в желязно менгеме китката й и той я отдръпна от младата девойка. — Нямам думи да кажа колко съм ви благодарен за честта да ме придружите. Деца, вие можете да продължите да оглеждате къщата, ако желаете. Лейди Ана и аз ще се върнем след малко.
Ана напразно се опитваше да се възпротиви.
— Клара! — извика тя, докато Робърт я дърпаше през вратата, — няма нужда да стоиш тук и да слушаш този досаден грубиян на име Робърт Брайланд! Слушай, аз не съм кон, когото водят на разходка.
— С положителност не, милейди — мекият глас на Робърт още звучеше в салона, преди вратата да се затвори зад него и Клара и Люсиен да останат сами.