Магията на страстта
- Автор: Спенсър Мери
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на страстта». Краткое содержание книги:
— О, не, лельо Ана — избухна Клара. — Било е ужасно. Лордът извини ли ти се?
— Да се е извинил? — повтори Ана през смях. — Скъпа, той беше станал направо тъмночервен от притеснение. Дори отиде дотам, че на другата сутрин, когато леля ми Юнайс най-сетне го въведе, той падна на колене пред мен. Това нямаше, разбира се, никакво значение. Всичко, което този мъж трябваше да направи, беше да ме целуне и щях да съм вече в краката му. Беше, както ти казах, луда любов.
— Ти си му простила?
— Напълно — увери я Ана. — Повярвах на всяка негова дума за станалото и на обещанието му, че не желае да има вече никога нищо общо с прекрасната Даяна. Аз исках да му вярвам и да мисля, че е човек на честта. Тъкмо съзнанието, че всичките му обещания са само лъжи, ме накараха да скъсам годежа. Допускам, че с течение на времето щях да свикна да живея с прегрешенията му, стига той да не говори за тях, но да зная, че ме е лъгал, докато е коленичил пред мен, докато ме е гледал право в очите… — Тя поклати глава. — Не можех да се омъжа за човек, на когото нямах доверие. Беше невъзможно.
— Струва ми се все пак, че лордът е човек на честта — каза Клара. — Просто не си представям, че е могъл да стори подобно нещо, поне не без разумно обяснение.
Лицето на Ана беше сериозно и разстроено.
— Сварих го да напуска посред бял ден дома на любовницата си, само няколко дена след като ми беше дал всички тези тържествени обещания и уверения в невинност. Беше сутрин. Отивахме с леля да изпробвам още веднъж булчинската си рокля. Имаше голямо движение и напредвахме много бавно. Често съм се питала как ли щеше да протече животът ми, ако кочияшът не беше решил да избере път, по който обикновено не минавахме. Тогава нямаше да видя Робърт да излиза от къщата й. Но той стоеше на вратата, дрехите изпомачкани след, както предполагам, много дълга нощ, и небръснат. Не можеше да има съмнение, че е прекарал нощта там, с нея.
— И си сигурна, че е била нейната къща? — попита Клара. — На Даяна? Самата нея не си видяла, или?
— Не, нея не видях, но видях Робърт и той също ме видя. Никога, нито преди, нито след това, не съм виждала лице като неговото тогава. Дори челюстта му увисна. Но, — въздъхна тя — лорд Манинг е винаги учтив. Той затвори уста, наложи си шапката и си тръгна преди някой да ни свари да се зяпаме като полуидиоти. Излишно е да ти казвам, че не отидох на пробата. Той се яви един час по-късно в салона на леля Юнайс и призна, че е прекарал нощта в къщата на Даяна. Празнували с неколцина приятели сватбата ни и бил толкова пиян, че просто объркал някои неща. Отишъл при Даяна по стар навик, понеже тя винаги се грижела толкова добре за него.
— Боже милостиви! — измърмори Клара. — Предполагам, че… предполагам, че това вече е преляло чашата.
— Така си помислих и аз — каза Ана, стана, върна се при прозореца и постоя там минута мълчаливо, преди да продължи — Той се разкайваше сърцераздирателно, каза, че подобно нещо никога няма да се повтори. Попитах го защо трябва да му повярвам втори път, а той отговори, че просто трябва да го направя, в противен случай бракът нямал смисъл. Един мъж и една жена трябвало поне да си имат доверие. Той ми бил дал дума и очаквал да я приема. Не желаел да печели доверието ми. Ако не желая да му го дам доброволно, ако не вярвам на честната му дума, той нямало да проси.
Отново минаха няколко минути, през които тя гледаше с безизразно лице към улицата.
— Изглеждаше сякаш аз съм виновната, а не той и в този миг ми стана ясно, че той изобщо не ме обича. Желаеше ме само плътски и освен това му трябваше и графиня с добро потекло. Той щеше да се ожени за мен и да ми бъде добър и внимателен съпруг, но никога нямаше да ме обича. И така — прошепна тя — аз свалих пръстена от пръста си и му го върнах. Той заговори само още веднъж и с най-безизразния тон, който съм чувала някога, помоли ме да не развалям годежа. — Ана вдигна ръка и притисна длан към стъклото. — Каза дори „моля те“, но аз не желаех да отстъпя. Бях инат и ядосана. И глупава. Сърцето ми беше разбито, но не и гордостта ми. Казах му да си върви и той го направи. — Тя затвори очи и притисна чело към стъклото. — Беше преди близо единайсет години. Снощи в „При Алмак“ го виждах за пръв път от тогава.
— О, лельо Ана, толкова съжалявам.
Като чу напоения със сълзи глас на племенницата си, Ана вдигна глава, отвори очи и се усмихна.