Магията на страстта
- Автор: Спенсър Мери
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на страстта». Краткое содержание книги:
Клара се освободи мълчаливо от хватката на Люсиен и най-сетне каза:
— Трябваше да взема мнението ти, преди да заповядам да го окачат. Веднага ще кажа да го махнат.
Тя го чу как издиша напрегнато.
— Не, остави го тук, Робърт е прав. Килимът е с висока стойност, баща ми сигурно много му се е възхищавал, а майка ми не е понасяла да го вижда на стената. Остави го на мястото му. Моля. — Тя усети как той минава зад нея и се вцепени. — Клара. — Той докосна нежно ръката й и я обърна към себе си. — Тази заран се държах много невъзпитано и бих искал да се извиня. Обстоятелствата около нашата сватба не са такива, каквито бихме си ги пожелали, но не искам нещата да станат още по-лоши за теб.
Клара просто не можеше да повярва, че го мисли сериозно. Беше решила, че веднъж в Лондон, лесно ще го спечели на своя страна, но сега, след два месеца напразни усилия, вече беше склонна да даде право на леля си Ана. Вместо да възроди любовта, която Люсиен беше изпитвал някога към нея, сега се питаше дали той няма да убие всички чувства, които тя изпитва към него.
— Това е твоят дом — обясни Клара, като се мъчеше усърдно да изличи всяко чувство от гласа си. — Ти трябва да се чувстваш добре тук. Ако съм направила нещо, някоя промяна, която не ти допада, трябва да ми кажеш, за да мога да се поправя.
Едва доловимата ранимост, изписана на красивото му лице докато искаше извинение, сега изчезна и бе заменена от израз на засилено внимание.
— Той ще бъде и твой дом, Клара. — Ръката му стисна по-силно нейната. — Всичко твое, ще е тук, всяко нещо, което има някакво значение за теб.
Пак това недоверие. То навярно никога нямаше да изчезне, колкото обещания и да му дава. Тя се усети изведнъж капнала и отговори:
— Да, Люсиен, зная. Не оставих нищо в Сейнт Дженивиъв, за да не изглежда, че имам намерение да се върна там. Всичко, което има някакво значение за мен, е в Барингтън. — За малко не добави — включително и ти, — но се въздържа, защото разбра, че той само би й се подиграл. През последните седмици на няколко пъти се опита да му каже, че го обича, още от онова лято тогава, преди много години, но той очевидно не желаеше да слуша подобни неща. Съмняваше се и дали ще й повярва, дори ако изрече думите.
Изразът му отново се промени с бързината, с която Клара постепенно бе започнала да свиква. Лицето му стана приветливо, сега държеше ръката й леко, пръстите му я галеха.
— Прощавай — извини се отново. — Да видя отново леля ти след всички тези години, да си спомням какво преживя Роби, когато тя го заряза заради полковник Хънингтън, всичко това може малко да ме е… — Той не продължи, поклати глава и й се усмихна притеснено, а сърцето на Клара заби учестено. — Къщата е чудесна, Клара. Никога не съм мислил, че ще трябва да живея отново тук, но ти си я превърнала в нещо съвсем ново. Просто не мога да я позная.
Похвала от Люсиен беше нещо рядко, както и усмивката му, затова Клара неволно също се усмихна.
— Радвам се, че ти харесва. Навярно не помниш, но ти ми разказа веднъж какво е станало с родителите ти и какво свързваш с Барингтън. — Тя видя мрачния му поглед и побърза да продължи. — Не искам да мислиш за това, Люсиен, затова промених толкова много неща. Ако искаме да бъдем щастливи тук, трябва да загърбим миналото и да започнем отначало. Ще заместим всички стари спомени с нови, създадени от самите нас. С добри спомени — добави тя, за да може той да я разбере. — Ако и ти го искаш като мен.
— Помня всяка дума, която си казахме през онова лято — измърмори Люсиен. — Спомням си всеки миг, но не допусках, че би го направила и ти.
Топлината на неговата ръка върху нейната, това първо негово докосване от седмици накара тялото й да пламне. Изведнъж остана без дъх и устните й се разтвориха. Погледът на Люсиен следваше движението й, спря на устните й, после той се наведе и я целуна със същата нежност и деликатност, както и през онова лято. Клара не смееше да помръдне, от страх да не пропъди магията на мига. Когато той вдигна глава и погледна към нея, сърцето й се изпълни с надежда. Той беше отново същият, онзи Люсиен, в когото се бе влюбила преди толкова много време. Но в следващия миг той пак изчезна, сложил безизразна маска и все пак надеждата остана в сърцето на Клара, дори когато Люсиен отпусна ръка, отстъпи на крачка от нея и каза:
— Ще е по-добре да разгледаме и останалото, преди Роби и леля ти да са се върнали. Доволна ли си от слугите, които наех?
— Да — отговори тя и го последва към вратата на библиотеката. Сега той звучеше пак така отегчено, както цялата сутрин, но на Клара й беше все едно. Чувстваше се толкова щастлива, че през останалата част от сутринта сякаш стъпваше върху облаци, независимо от това какво казваше или правеше Люсиен. До вратата той спря, обърна се и й подаде едва ли не колебливо ръка.