Магията на страстта
- Автор: Спенсър Мери
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на страстта». Краткое содержание книги:
— О, не — увери го тя. Но искам да имаш всякога чувството, че това тук е твоята стая. Където можеш да отидеш, когато пожелаеш да останеш сам или можеш да настаниш приятелите си. Това трябва да е личното ти убежище. Аз никога няма да те смущавам тук, ще забраня и на прислугата да те смущава.
Той се отпусна на най-близкия стол, прегърна я през кръста и я привлече към себе си.
— Изобщо няма да ме притеснява, ако влизаш тук — каза той, глух за всички предупреждаващи звънчета на недоверието си. Той я обичаше. Винаги я беше обичал. Беше направила за него всичко това. Най-сетне щеше да намери щастието и спокойствието, за които бе копнял всички тези години. — Стаята е съвършена.
Когато понечи да я привлече още по-близо, тя се изчерви и се възпротиви.
— Още не си видял горния етаж. И кухнята, и стаите на слугите.
— Няма значение. Ако са станали дори наполовина толкова хубави като онова, което вече видях, значи са повече от подходящи. — Той я целуна нежно и я пусна в мига, в който тя искаше да обгърне шията му с ръце. — Ще бъдем ли щастливи, Клара? Ти това ли си пожелаваш?
Тя го погледна изпитателно в лицето.
— Ти това ли си пожелаваш, Люсиен?
Люсиен предположи за миг, че ще загуби облога с Кърлейн, но отхвърли тази мисъл, заради онова, което изпитваше в момента.
— Онова, което си пожелавам е… — подхвана той.
— Клара!
Резкият глас на леля Ана накара Клара да се изправи, Люсиен също побърза да стане. Притеснена, че може да бъде сварена в толкова интимна прегръдка, тя се обърна към вратата на кабинета. Видът на леля Ана, цялата в кал и с разрошена коса, с един празен ръкав и скъсана рокля, беше шокиращ.
— Лельо Ана! — възкликна Клара. — Какво се е случило?
— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза лорд Манинг, когато се появи на вратата не по-малко раздърпан. — Боя се, че вината е моя.
— Несъмнено — заяви твърдо Ана и вкопчи и двете си ръце в парцалите, в които се беше превърнала нейната чанта. — Вземи си нещата, Клара, прибираме се веднага вкъщи.
— Роби — изрече недоумяващо Люсиен и се приближи към чичо си, за да отърси листата от жилетката му, — добре ли си?
— О, да, нищо ми няма — увери го Роби, а щом улови погледа на лейди Ана, добави. — Ех, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства. Боя се, че повредихме най-прелестните розови храсти в градината ти.
— Паднали сте в розовите храсти? — попита съчувствено Клара. — О, леличко, сигурна ли си, че не си се наранила? Имаш ли драскотини? Ах и хубавата ти рокля!
— И тя е съсипана, също като розите — заяви ядосано лейди Ана. — Освен това изобщо не сме падали. Лорд Манинг ме блъсна.
— Милейди, виждам, че сте доста възбудена — подхвана успокоително лордът — но аз наистина не…
— Ти ме блъсна, нехранимайко такъв!
— Да, мисля, че наистина го направих, съгласи се учтиво той, — но в никакъв случай не беше нарочно и трябва да признаеш, Ана, че вината е колкото моя, толкова и твоя. Освен това, преди да паднеш, аз се опитах да те хвана.
Тя го измери с хладен поглед, после се обърна на пети и излезе. Клара хвърли на Люсиен разтревожен поглед и я последва.
— Сигурен ли си, че си добре, Роби? — попита Люсиен, хвана чичо си за раменете и го огледа внимателно. — Окото ти… той го докосна колебливо и веднага отпусна ръка, защото лордът се присви от болка.
— До довечера ще е синьо — обясни Робърт, къде на шега, къде с охкане. — Тя все още е огън и пламък, каквато си беше като момиче. Ако не и повече. Какъв удар! Сигурен съм, че и джентълменът Джаксън нямаше да ми нанесе по-лек.
— Тя те удари?
— Да — призна си Робърт с въздишка. — Веднага щом я измъкнах от розовите храсти. Аз затова паднах.
Люсиен направи яростна гримаса.
— Аз… аз ти си заклевам, че ще й извия на тази вещица ръцете…
— Не, не, успокой се, Лъки. — Лордът направи движение с ръка по посока на племенника си, а после притисна пръсти към болната си глава. — Заслужавах си полученото и дори повече, господ да ми е на помощ — изрече той с внезапна тъга. — След всички тези години си въобразявах, че съм приключил с нея, но и сега е все така зле както винаги. Не разбирам защо съм толкова луд по тази жена. — Той отпусна ръка. — Аз обидих лейди Ана по възможно най-лошия начин, Лъки, аз й се натрапих, въпреки волята й. Ох, миг или два тя беше всъщност съгласна, и това ме насърчи да стана по-настойчив, но когато се опита след това да ме отблъсне, тя падна в розовите храсти, тъй че освен обидата й причиних и нараняване. — О, боже милостиви! — затвори той очи.
В следващия миг се усети здраво прегърнат от племенника си, от което всеки друг мъж би се притеснил. Но за Роби, който отдавна беше свикал с промените в настроенията на своя племенник, беше същинска утеха. Той вдигна ръка и го потупа леко по гърба.