Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Атрею се зарадва.
— Мъчно ми беше да те оставя на Играмул — каза той, — но какво можех да направя?
— Нищо — отговори Драконът на щастието. — Ти въпреки това ми спаси живота, макар и не без моята помощ.
И той пак му смигна, този път с другото око.
— Спасил съм ти живота — повтори Атрею, — но за един час, защото и на двамата не ни остава повече. Усещам как отровата на Играмул с всяка изминала минута ми действа все по-силно.
— За всяка отрова има и противоотрова — отвърна драконът, — ще видиш, че всичко ще свърши добре.
— Не виждам как — рече Атрею.
— И аз също, но точно това е хубавото. Отсега нататък все ще ти върви. Нали в края на краищата съм Дракон на щастието. Не загубих надежда дори и когато висях в мрежата… и както виждаш — с право.
Атрею се усмихна.
— Кажи ми защо поиска да дойдеш тук, а не на друго, по-добро място, където може би щеше да намериш лек?
— Животът ми принадлежи на теб — каза драконът, — ако искаш, ще ти бъда верен слуга. Помислих си, че ще ти е нужно животно, което да те носи, докато трае Голямото търсене. И ще видиш, че не е все едно дали пъплиш на два крака, та дори и дали препускаш на добър кон, или с бясна скорост летиш из небесата на гърба на някой Дракон на щастието. Съгласен ли си?
— Съгласен съм! — отговори Атрею.
— Впрочем името ми е Фухур — допълни драконът.
— Добре, Фухур — каза Атрею, — но докато говорим, тече и малкото време, което ни остава. Трябва да направя нещо, но какво?
— Да повикаш щастието, какво друго? — отвърна Фухур.
Но Атрею вече не го чуваше. Той бе паднал и лежеше неподвижно в меките гънки на драконовото тяло.
Отровата на Играмул бе започнала да действа.
Когато Атрею — кой знае след колко време — отвори очи, не видя най-напред нищо друго, освен едно много странно лице, наведено над него. Беше най-набръчканото и набраздено лице, което някога бе виждал. Голямо приблизително колкото юмрук, то беше с цвета на печена ябълка, а очичките му блестяха като звезди. На главата имаше някакви сухи листа, наподобяващи шапка.
После Атрею усети, че към устата му поднасят малка чашка.
— Хубаво лекарство, добро лекарство — мърмореха малките устни на набръчканото лице, — пийни, моето дете, само си пийни. Ще ти помогне!
Атрею сръбна. Имаше странен вкус — леко сладникав, но и тръпчив.
— Какво става с Белия дракон? — изрече той с голямо усилие.
— Вече всичко е наред — отвърна шепнещото гласче, — не се грижи за него, момчето ми. Ще оздравее. И двамата ще оздравеете. Най-лошото мина. Пийни само, пийни!
Атрею отпи още една глътка и веднага се унесе в сън, но това вече беше дълбокият, ободряващ сън на оздравяването.
Часовникът на кулата удари два.
Бастиан не можеше да търпи повече — налагаше се бързо да отиде до тоалетната. Отдавна трябваше да го стори, но просто не можеше да остави книгата. А освен това малко се боеше да слезе долу в училището. Сам си казваше, че няма никаква причина за това, сградата беше празна, а и никой не би могъл да го види. И все пак се страхуваше, сякаш училището беше някакво същество, което го следи.
Но вече нямаше накъде, трябваше да отиде!
Той сложи книгата на гимнастическия дюшек както беше разтворена, стана и се отправи към вратата. С разтуптяно сърце се ослушва известно време. Наоколо бе тихо. Вдигна резето и бавно завъртя големия ключ в бравата. Когато натисна дръжката, вратата се отвори със силно скърцане.
Както беше по чорапи, момчето се втурна навън и остави вратата отворена, за да не вдига излишен шум. После се промъкна по стълбището до първия етаж. Пред него зееше дългият коридор със спаначенозелено боядисаните врати на класните стаи. Ученическата тоалетна беше в другия край. Не търпеше и секунда отлагане и Бастиан се затича с всички сили. Достигна спасителното място буквално в последния момент.
Докато седеше в тоалетната, той си мислеше защо всъщност героите от приказките никога не се сблъскват с подобни проблеми. Веднъж, когато беше много по-малък, в час по вероучение той дори попита дали и господин Христос е ходил по нужда като обикновените хора. Нали е ядял и пиел като всеки друг. Класът се заля в смях, а учителят по вероучение му писа в дневника забележка за „неприлично държане“. Но отговор Бастиан така и не получи. При това наистина не бе искал да се държи неприлично.
— Вероятно — каза си сега Бастиан — тези неща са чисто и просто твърде второстепенни и незначителни, за да трябва да се споменават в подобни приказки.