Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Сполай ти, ала нямам с какво да ти се отблагодаря. На, една гола душа — засмял се и нахапал ябълката. — Моята е — с царя пил, с просяка пял. Скитник човек.
— Така, така… Здраве да е, сине — и го загледала как яде.
— Прощавай, не ми е работа да питам, ама… дали не си сбъркал пътя? Този път е пуст път, с години никой не минава. Рядко — и само нататък. Който иде, не се връща.
— А, не съм сбъркал, бабо. Тъкмо той ми трябва — сънливо промърморил Стоедин. — Пуст път… през пусто село…
И заспал, без да дояде ябълката. Дрена го побутнала и се окашляла доволно.
— Ти си бил много лесен бре, бабин… Па и сербез — дръпнала остатъка от ябълката и я хвърлила. — Охооох, пътя мина, та на селото се накани, горкият.
Вдигнала го на ръце и го понесла — все по-бързо и по-бързо.
2
Дърветата на тази мъртва гора, безлисти и без кора, били гладки и лъскави като кост — и така жълто-бели. Като човешки фигури: едни — приведени, други — разперили ръце-клони, трети — вдигнали ги към небето… И повалените, сплетени дънери, и храстите били гладки и лъскави. Някои приличали на животни, други — на каруци и впрягове.
Дрена оставила спящия Стоедин под едно дърво. Превърнала се на гарга, клъвнала го по челото и литнала в клонака. Стоедин скочил, хласнал се сънено в дънера, дървото раздвижило ръце-клони, като полюляно от вятър и пропяло с тежък, дрезгав стон. Уплашено се дръпнал, хласнал гръб в друго дърво — пропяло и то, съседните дървета отехтели и разлюшкали клони. Стоедин изтръпнало се завъртял, огледал се и викнал:
— Т… това па що е… бабо! Ей, бабо!
Озърнал се за пътя, залутал се в гъсталака, пак се блъснал и дървото извикало с тежък, кадифен стон. Не издържал, побягнал — блъскал се ту в едно, ту в друго дърво… Гората викала, пеела, стенела, а той се мятал, изгубил път и цел, страхът му го ослепил. Скоро и той викнал, крещял диво и ужасено, спъвал се, падал, ставал, отново хуквал. Вече цялата гора ехтяла и викала тежко и протяжно. Сляпо прегърнал някакво дърво и оттласнат от гласа му, отскочил и се вцепенил. И внезапно кипнал — ритнал дървото, ритнал и другото — страхът му се превърнал в сляпа ярост. Ритал дърветата, плюел ги, блъскал ги и вече вир-вода, се строполил на земята. Облегнал се на дънера, примирил се и зачакал като обречен — да се случи нещо страшно и от страшно по-страшно.
Гората ехтяла мощно и заплашително, викала и стенела, но страшното все не се случвало, не се случвало и пак не се случвало. И когато сякаш не му оставало друго, освен да обезумее, внезапно се изкискал — тихо и отпаднало. Станало онова, което не е дадено всекиму: осъзнал и глупавия си страх, и дваж по-глупавата си ярост. Отдъхнал и пак се засмял, смеел се все по-облекчено. И след като се подиграл на себе си, вече бил само любопитен. Изправил се, вдигнал клон-кост, отчупил си тояжка. Почукнал затихващото дърво и то отново надигнало глас. Разгледал го, почукнал друго. Гласовете на дърветата били различни. Тогава потърсил пътя, без да бърза, и веднага го забелязал — червеникав и пуст, протягал се дълбоко в гората, а клоните го покривали като свод. Поне три пъти го бил прекосил — ама кой да го види?
3
Пустият път излизал от мъртвата гора и опирал право в портата на висока дървена ограда, направена от дебели, двуредо вбити дънери. Откъм двора над оградата стърчал дървен покрив, а над покрива — дървен ветропоказател.
Гласът на гората идел насам тежко и бавно, нахлувал като вълна. Ветропоказателят трепнал и проскърцал. От него висяла връв, връвта опирала в ръждиво острие на нож, забит в греда, и продължавала надолу до тавана на чардака. За края й бил вързан голям бъкел, който висял точно над главата на спящия айдук Бишо.
Гласът на гората станал по-мощен и проникващ, ветропоказателят се завъртял бавно, острието срязало връвта и бъкелът тежко паднал. Бишо почесал удареното, скочил, раздрал паяжините, кихнал и се вслушал. Отпушил бъкела, отпил дълга глътка и разкършил мощна снага. Сетне, като тътрел сънени нозе, се качил в наблюдателницата.
Пътят все още бил безлюден.
Върнал се на чардака. Там, разхвърляли ръце и крака, хъркали кокорбаши Панчо, айдук Ванчо и айдук Станчо, обрасли като Бишо в сплъстени бради. През прогнилите им потури и елеци се виждали месата им, а през дупките на капите — проникнали фъндъци коса.
Бишо отпил още една дълга глътка и прогонил окончателно съня, вдигнал за синджира тежкия бъкел.
— Дружино, някой иде!
Замахнал като с боздуган и треснал по главата Панчо, после Станчо и Ванчо. Пръв се събудил Станчо.