Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » Алексис Зорбас
Алексис Зорбас - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Алексис Зорбас

Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:

Увлекателен разказ за една неспокойна човешка съдба, за великото и нищожното в живота, за трагичното и комичното, за бунта и примирението, за възвишеното и първичното, за Алексис Зорбас, когото Никос Казандзакис нарича „този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си.“
1 ... 27 28 29 30 31 32 33 34 35 ... 121
Перейти на страницу:

Той се отдаде изцяло на танца, пляскаше с ръце, подскачаше, въртеше се във въздуха, падаше долу с подгънати колене и отново отскачаше високо, седешком, като ластик. И изведнаж отхвръкваше пак високо във въздуха, сякаш се беше заинатил да победи великите закони на природата, да размаха криле и да полети. Човек чувствуваше как вътре в това разядено, съсухрено тяло душата се мъчи да повлече плътта и да се стрелне заедно с нея, като метеор, в мрака. Душата подхвърляше тялото, но то отново падаше, не можеше да издържи дълго време във въздуха, подхвърляше го тя отново, безмилостно, този път малко по-високо, но то, горкото, отново падаше долу задъхано.

Зорбас въсеше вежди, лицето му беше придобило някаква неспокойна сериозност; той не надаваше вече викове; стиснал зъби, мъчеше се да достигне невъзможното.

— Зорбас, Зорбас! — виках аз. — Стига!

Боях се да не би старческото му тяло да не издържи на такъв устрем и да се пръсне на парчета във въздуха.

Виках, но къде можеше да чуе Зорбас виковете от земята! Душата му беше станала като птица!

Следях с лека уплаха дивия отчаян танц. Когато бях малък, необузданото ми въображение съчиняваше какво ли не, разправях разни невероятни истории на приятелите си и сам си ги вярвах.

— Как умря дядо ти бе? — запитаха ме веднаж моите съученици в първи клас.

И аз веднага съчиних една басня, говорех и я съчинявах, и колкото повече я съчинявах, толкова повече й вярвах:

— Моят дядо носеше гумени обувки. Един ден, кога то му израсна бяла брада, той скочи от покрива на къщата ни, но като докосна земята, отскочи като топка и се издигна по-високо от къщата, и после все по-високо и по-високо, и по-високо, докато се изгуби в облаците. Така умря дядо ми.

От деня, в който съчиних тази басня, колкото пъти след това отивах в малката църквица „Свети Мина“ и виждах ниско долу на иконостаса възнесението на Исус Христос, посочвах с ръка и казвах на съучениците си:

— Ето дядо ми с гумените обувки! И тази вечер, след толкова години, гледайки как Зорбас подскача във въздуха, изживявах отново, с ужас, детската си приказка — сякаш се страхувах да не би и Зорбас да изчезне в облаците.

— Зорбас, Зорбас! — виках аз. — Стига!

Зорбас приклекна на земята, задъхан. Лицето му сияеше от щастие. Сивите му коси бяха полепнали по челото и потта се стичаше по бузите и брадичката му, примесена с въглищен прах.

Наведох се разтревожен към него.

— Олекна ми — каза той след малко. — Сякаш ми пуснаха кръв. Сега мога да говоря.

Влезе в бараката, седна до мангала, лицето му сияеше.

— Какво те прихвана, та заигра хоро?

— Какво друго можех да направя, началство? Задушавах се от толкова много радост; трябваше ми отдушник. А какъв отдушник може да си намери човек? Думите ли? Ба!

— Каква радост?

Той ме погледна неспокойно; устните му затрепериха:

— Каква радост ли? Ами че това, което ми каза ей — сега на, така на вятъра ли го каза? Нали и ти сам разбираш? Не сме дошли тук, казва, за въглищата… Тъй речи де, та да си отдъхна! Дошли сме, за да си прекараме времето, да хвърлим прах в очите на хората, да не ни вземат за луди, да не ни замерват с лимонови кори — а пък ние, когато останем сами и не ни гледа никой, ще прихваме да се смеем! Ей това на, честна дума, исках и аз, но не го разбирах съвсем ясно. Ту за въглищата мислех, ту за кира Бубулина, ту за твоя милост… Объркана работа! Когато прокарвах някоя галерия, казвах си: „Въглища искам! Въглища искам! Въглища искам!“ И ставах от главата до петите само въглища. А пък когато привършвах работата си и започвах да си играя с тази тюленка — господ да я поживи! — обесвах всички въглища и всички началства на панделката на шията й. Обесвах и самия Зорбас, загубвах си ума. А когато оставах сам и нямах работа, сещах се за теб, началство, и сърцето ми се късаше. Тежеше ми на душата. „Срамота бре, Зорбас! — виках аз. — Срамота бре, Зорбас, да се подиграваш с този добър човек и да му ядеш парите. Докога ще бъдеш такъв нехранимайко бре, Зорбас? Стига вече!“

Бях се объркал, ти казвам, началство; дяволът ме теглеше на една страна, господ — на друга, разкъсваха ме на две. А сега, да си жив и здрав, началство, изрече ти една голяма, хубава дума и очите ми се отвориха. Прогледнах! Разбрах! Разбрахме се! И сега — огън бий! Колко пари имаш още? Давай ги тук и тях! На тях ли си останал!

Зорбас избърса потта си, огледа се; остатъците от вечерята ни се търкаляха по софричката; протегна ръчището си.

— С твое разрешение, началство — каза той. — Огладнях отново.

1 ... 27 28 29 30 31 32 33 34 35 ... 121
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)