Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Колко пъти си се женил, Зорбас? — запитах аз след известно време.
Бяхме дошли и двамата на кеф, не толкова от многото вино, колкото от вътрешното, неизразимо щастие. И двамата чувствувахме дълбоко, всеки по свой начин, че сме две малки мимолетни насекоми, вкопчили се здраво о земната кора — и бяхме открили едно удобно кътче край едно море, сред тръстики, дъски и газени тенекии, и се бяхме притиснали плътно един до друг, и пред себе си имахме приятни неща и храна, а вътре в себе си — спокойствието, любовта и сигурността.
Зорбас не ме чу. Един бог знае къде летяха мислите му, та гласът ми не можеше да ги стигне! Протегнах ръка и го побутнах.
— Колко пъти си се женил, Зорбас? — запитах го отново.
Той се стресна. Чу ме, махна с ръка.
— Уу — отвърна ми той, — какво си седнал сега да ми ровиш! Нали съм и аз човек? Извърших и аз Великата глупост! Така я наричам аз женитбата, пък да прощават всички женени… Извърших, значи, Великата глупост, ожених се.
— Добре де, ама колко пъти?
Зорбас се почеса притеснено по врата, замисли се за миг.
— Колко пъти ли? — рече той най-сетне. — Почтено — веднъж, веднъж завинаги; полупочтено — два пъти; непочтено — хиляда, две хиляди, три хиляди пъти, къде мога да държа сметка!
— Я разкажи, Зорбас! Утре е неделя, ще се обръснем, ще облечем празничните си дрехи, ще отидем при кира Бубулина — широк живот и кокошка! Нямаме работа, да го ударим тогава малко през просото тази вечер, разправяй!
— Ама какво да разправям? Разправят ли се такива работи, началство? Почтените съешавания са безвкусни, ядене без пипер. Какво да разкажа? Любов ли е това да те гледат светиите от иконостаса и да те благославят? В нашето село казваме: „Само краденото месо е сладко!“ Собствената ти жена не е крадено месо.
Непочтените пък съешавания, къде може човек да ги помни! Държи ли петелът тефтер? Зарежи я тая работа! И защо да държи тефтер? Едно време, когато бях още млад, имах манията да вземам от всяка жена, с която лягах, кичур коса. Носех си, значи, винаги ножичка. Ама ако ще и на черква да отидех, ножичката си беше винаги в джоба ми. Хора сме, не знаеш какво може да се случи.
Събирах, значи, аз кичурите — черни, руси, кестеняви, дори и прошарени вече; събирах, събирах, напълних цяла възглавница. Напълних цяла възглавница и спях на нея; но само през зимата, защото през лятото ми ставаше много топло от нея. Ама скоро и тя ми дотегна, започна, видиш ли, да мирише, изгорих я.
Зорбас се засмя.
— Това бяха тефтерите ми, началство — каза той. — Изгоряха. Омръзна ми; мислех, че ще бъдат малко, но видях, че нямат край — и захвърлих ножичката.
— Ами полупочтените съешавания, Зорбас?
— Е, виж, те си имат своята прелест — отвърна той, като се захили. — Ех мари, жено, хиляда години да живееш! Свобода! Няма: къде беше, защо закъсня, къде спа? Нито те пита, нито я питаш! Свобода!
Посегна към чашата си, изпразни я, обели един кестен. Задъвка и заговори:
— Едната я викаха Софинка, другата — Нуса. Със Софинка се запознах в едно голямо село, близо до Новоросийск. Зима, сняг, отивах в една мина, минавах през това село и се спрях; имаше пазар него ден и от всички околни села бяха надошли мъже и жени да продават и да купят. Голям глад, страшен студ, хората продаваха всичко, каквото имаха, дори и иконите си, за да си купят хляб.
Обикалям, ти казвам, из пазара и по едно време гледам от една кола скача една селянка, бабанка такава, два метра бой, с морскосини очи и с един такъв задник, като на кобила… Сащисах се. „Ех, горкичкият ми Зорбас — рекох си, — загубен си!“
Тръгнах подир нея, поглъщах я с очи, поглъщах я, ама къде можех да й се наситя, бутовете й се люлееха като великденски камбани! „Какво си тръгнал да търсиш мина, бре? — рекох си аз. — Какво си седнал да се затриваш бре, развейпрах такъв? Ето я истинската мина, заври се там с главата напред, пробий галерии!“
Спря се по едно време момата, взе да се пазари, купи дърва, вдигна ги — какви ръчища бяха тия, ех, божичко! — метна ги в колата. Купи малко хляб, пет-шест пушени риби. „Колко правят?“ — запита тя. „Толкова и толкова!“ Свали тя от ухото едната си златна обица, за да плати. Нямаше пари, щеше да даде обицата. И тогава аз целият пламнах. Да оставя аз една жена да даде обиците си, накитите си, благоуханните си сапуни, шишенцето си с ливанто!… Даде ли и тях — отиде, пропада светът! То е като да оскубеш паун. Дава ли ти сърце да оскубеш паун? Никога! „Не, не, докато е жив Зорбас — рекох си, — това няма да стане!“ Разтворих кесията си, платих. Беше по времето, когато рублите бяха станали книжни парцали; за сто драхми човек можеше да си купи муле, за десет драхми — жена.