Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Вдигнах глава; чух стъпките на Зорбас, който се спускаше откъм мината; след малко той се показа с навъсено лице, унил; ръцете му се люлееха като прекършени.
— Добър вечер, началство! — каза той с половин уста.
— Здравей, байо! Как беше работата днеска, Зорбас?
Той не отвърна.
— Ще наклада огън — каза той — и ще наготвя.
Взе наръч дърва от ъгъла, излезе навън, нагласи ги умело между два камъка и запали огън; постави глиненото гърне, сложи в него вода, кромид, домати, ориз и започна да готви. В това време аз застлах с покривка една малка кръгла софра, нарязах дебели филии пшеничен хляб и напълних с вино от една дамаджана плетеното, украсено с шарки шише, което ни бе подарил още през първите дни барба Анагностис.
Зорбас беше коленичил пред гърнето, гледаше с втренчени очи огъня и мълчеше.
— Имаш ли деца, Зорбас? — запитах го неочаквано аз.
Той се извърна:
— Защо питаш? Имам една дъщеря.
— Омъжена ли е?
Зорбас се засмя.
— Защо се смееш, Зорбас?
— Иска ли питане това, началство? Щура ли е, че да не се омъжи? Работех в една медна мина в Правита в Халкидика. Един ден получавам писмо от брат ми Янис. Забравих наистина да ти кажа, че имам един брат, стопанин, разумен, набожен, лихвар, лицемер, човек както трябва, стълб на обществото. Бакалин е в Солун. „Брате Алексис — пишеше ми той, — дъщеря ти Фросо тръгна по лош път, посрами доброто ни име; има си любовник, роди от него дете, отиде ни честта! Ще отскоча до село да я заколя!“
— И какво направи ти, Зорбас?
Зорбас повдигна рамене:
— „Ба! Женоря!“ — рекох си аз и накъсах писмото.
Той поразбърка яденето, сложи сол, засмя се.
— Ама чакай да видиш най-смешното. След месец време получавам от този тъпанар брат ми второ писмо: „Здравей, мили мой брате Алексис! — пишеше ми този серсемин. — Възвърна се честта ни на мястото си, сега вече можеш да ходиш с вдигнато чело, въпросният се венча за Фросо!“
Зорбас се извърна, изгледа ме; при просветването на цигарата забелязах, че очите му искряха. Той повдигна пак рамене.
— Ба! Мъжища! — рече той с неописуемо презрение.
И след малко добави:
— Какво можеш да очакваш от жените? Да правят деца с когото им падне. Какво можеш да очакваш от мъжете? Да падат в капана. Загубена работа, началство!
Той махна гърнето от огъня, седнахме по турски, нахранихме се.
Зорбас беше потънал в дълбок размисъл. Някаква грижа го човъркаше. Поглеждаше ме, отваряше уста да каже нещо, но отново я затваряше. Под светлината на газеничето виждах ясно, че очите му бяха неспокойни, разтревожени.
Не изтраях.
— Зорбас, ти искаш да ми кажеш нещо — казвай го! Хванали са те родилни мъки — раждай!
Зорбас мълчеше, взе от земята едно камъче, запрати го силно през отворената врата.
— Остави камъните, казвай!
Зорбас изпъна сбръчкания си врат.
— Имаш ли доверие в мен, началство? — запита ме той разтревожено и ме погледна право в очите.
— Имам, Зорбас — отвърнах му аз. — Каквото и да направиш, не можеш да се излъжеш; дори и да искаш, пак не можеш да се излъжеш. Ти си, да речем, като някакъв лъв или вълк; тези зверове никога не се държат като овце или като магарета, никога не се отклоняват от природата си; такъв си и ти: Зорбас от главата до петите.
Зорбас поклати глава.
— Но аз не знам вече накъде, по дяволите, отиваме!
— Аз знам, не се бой — карай напред!
— Я го повтори още веднаж, началство, та да се поокуража и аз! — извика Зорбас.
— Карай напред!
Очите на Зорбас блеснаха.
— Сега вече мога да ти кажа — от много дни кроя нещо голямо, една лудешка идея ми се върти в ума. Ще я осъществим ли?
— И още питаш! Ами че нали затова сме дошли тук — да осъществяваме идеи.
Зорбас изпъна шия, погледна ме и с радост, и със страх.
— Говори открито, началство! — извика той. — Не сме ли дошли тук за въглищата?
— Въглищата са поводът; само така, за да не се възмущават хората. Да мислят, че сме сериозни предприемачи, та да не ни погнат с лимонови кори. Разбра ли, Зорбас?
Зорбас остана със зяпнала уста; мъчеше се да разбере, не смееше да повярва в такова голямо щастие. И изведнаж разбра; хвърли се на мен, сграбчи ме за рамото.
— Знаеш ли да играеш хоро? — запита ме той разпалено. — Знаеш ли да играеш хоро?
— Не.
— Не?!
Той отпусна изумено ръце.
— Добре — рече след малко. — Тогава ще поиграя аз, началство. Дръпни се по-настрана, за да не те блъсна. Хай! Хай!
С един скок той изхвръкна от бараката, захвърли обувките си, сакото, жилетката, запретна крачолите си до коленете и започна да играе хоро. Лицето му, все още изцапано с въглища, беше съвсем черно, бялото на очите му блестеше.