Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Не ще… — измърмори той, като гледаше със страх сандура. — Не ще…
Уви го отново внимателно, сякаш инструментът беше някакъв звяр и Зорбас се страхуваше да не го ухапе, сетне стана полека и го окачи на стената.
— Не ще… — измърмори отново той. — Не ще… Не бива да го насилвам.
Седна отново долу, зарови кестени в жарта на мангала, наля в чашите вино. Пи, пи още веднаж, обели един кестен и ми го подаде.
— Разбираш ли ти нещо, началство? — запита ме той. — Аз съм се объркал. Всички неща имат душа, и дървата, и камъните, и виното, което пием, и пръстта, по която стъпваме. Всички неща, всички, началство.
Вдигна чашата си:
— За твое здраве!
Изпразни я, отново я напълни.
— Какъв мръсник е животът! — измърмори той. — Мръсникът му с мръсник! И той е като кира Бубулина!
Засмях се.
— Мен слушай, началство, не се смей! Животът е като кира Бубулина. Стара е, ама има си и тя, кокотката й недна, своята сладост — знае чалъми, акъла ти взема! Затваряш очи и си представяш, че прегръщаш някоя двайсетгодишна девойка. Ех брей, двайсетгодишна става, ти казвам, щом имаш кеф и угасиш светлината!
Ама ще ми речеш — полуразкапана е, вършила е какви ли не чудесии през живота си, преминала е през ръцете на адмирали, морячета, войничета, селяни, пътуващи търговци, попове, рибари, стражари, учители, проповедници, мирови съдии — е, и какво от това? Бързо забравя, пачаврата й недна, не запомня нито един от любовниците си, превръща се, истина ти казвам, в невинна гълъбица, неопитна, същинско пиленце, и се изчервява, слушай какво ти казвам, изчервява се и трепери, сякаш й е за първи път. Загадка е жената, началство. Хиляда пъти ако ще да легне, хиляда пъти пак девствена става. И защо — ще ми речеш. На защо — защото не запомня.
— Ала папагалът помни, Зорбас! — казах аз, за да го подразня. — Постоянно крещи едно име и то не е твоето. Не те ли ядосва това? Тъкмо когато се намираш с нея на седмото небе, и чуваш, че папагалът закрещява: „Канаваро! Канаваро!“ Не ти ли иде да го сграбчиш за шията и да го удушиш? Ее, време е най-сетне да го научиш да вика: „Зорбас! Зорбас!“
— Охохо! Стари номера! Изтъркани трикове! — извика Зорбас и запуши уши с ръчищата си. — Да съм го удушел, казва! Ами че аз пощурявам от кеф, като го слушам да крещи това име бе! Окачва го, безбожницата недна, нощем над леглото си, а той, мръсникът му с мръсник, има едно око, тъмнината пронизва, и щом ни види, че си вадим очите, започва да крещи: „Канаваро! Канаваро!“
И аз изведнаж — на, заклевам ти се, началство, ама къде можеш да разбереш твоя милост, та нали са те затрили тези проклети книги! — на, заклевам ти се, чувствувам лачени обувки на краката си, пера на главата си и някаква мека, копринена брада, напръскана с амбра. „Буонджиорно! Буона сера! Манджате макарони?“ Ставам същински Канаваро. Качвам се на моя флагмански кораб и — карай, огън бий! Започва канонадата!
Зорбас прихна да се смее. Затвори лявото си око и ме погледна.
— Прощавай, началство — каза той, — ама аз приличам на дядо си, капитан Алексис, бог да го прости? Беше вече на сто години, сядаше привечер на прага си, за да се полюбува на момите, които отиваха на чешмата. Ала очите му бяха отслабнали, не виждаше добре. И викаше, значи, на момите: „Коя си ти, мари?“ — „Леньо на Мастрандонис!“ — „Ела, мари, да те пипна? Ела, мари, не се бой!“ И девойката сдържаше смеха си и се приближаваше. Дядо ми протягаше ръка към лицето на момичето, опипваше го бавно, нежно, жадно. И от очите му течаха сълзи. „Защо плачеш, дядо?“ — запитах го аз веднъж. „Ех, ами че как да не плача бре, чедо, като вече умирам и оставям такива хубави момичета?“
Зорбас въздъхна.
— Ех, клети ми дядо — каза той, — как те разбирам сега! Често пъти седя и си мисля: „Ах! Ах! Да можеха да умират заедно с мен и всички хубавици!“ Но тези мръсници ще живеят, ще живеят и още как, ще прегръщат, ще се целуват, а Зорбас ще се е вече превърнал в пръст и ще го тъпчат!
Той извади няколко кестена от жарта, обели ги, чукнахме чашите си. Дълго пихме и дъвчехме бавно, като два големи заека, и слушахме как реве морето навън.
VII
Доста време седяхме около мангала и мълчахме и двамата. Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието — чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангалче, шумът на морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувствуваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.