Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Мълчах. Минавахме край градината на вдовицата, Зорбас се поспря, въздъхна, но не продума нищо. Някъде, изглежда, беше валяло, та въздухът миришеше на влага и земя. Първите звезди се появиха; новата луна блестеше нежно, жълто-зелена, небето се изпълни със сладост.
„Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“
Звездите ставаха все по-многобройни. Жестоки, високомерни, сурови, без никаква милост към хората.
Не говорехме вече. И двамата гледахме с ужас небето, виждахме как непрекъснато пламваха все нови и нови звезди и как пожарът се разпростираше все повече и повече.
Стигнахме пред бараката; не ми се ядеше, седнах на една скала край морето. Зорбас запали огън, нахрани се, понечи да ме потърси, но се отказа, легна си и заспа.
Морето бе притихнало, не потрепваше; а земята, затаила дъх под ожесточения звезден обстрел, също мълчеше. Ни лай на куче, ни жален крясък на нощна птица, цареше дълбока тишина. Тишина коварна, опасна, съставена от хиляди викове, толкова далечни или толкова дълбоко вътре в нас, че не се чуваха. Чувах само бученето на кръвта си, която биеше в слепоочията и във вратните ми вени.
„Мелодията на тигъра!“ — помислих си аз, потръпвайки.
В Индия, когато пада нощта, пеят много тихо един печален монотонен напев, една дива тиха песен, като далечна прозявка на звяр — мелодията на тигъра. Сърцето на човека се изпълва с неизразим ужас.
И веднага щом си спомних за страшната мелодия, гърдите ми започнаха полека-лека да се издуват; ушите се пробуждаха, тишината се превръщаше във вик, протягаше се душата, направена и тя от същата мелодия, и се измъкваше неспокойно от тялото, за да слуша.
Наведох се, гребнах шепа морска вода, намокрих челото и слепоочията си, поосвежих се. Ревове се разнесоха вътре в мен, заплашителни, съвсем объркани, нетърпеливи — тигърът беше вътре в мен и ревеше. И изведнъж чух ясно един глас: „Буда! Буда!“, и скочих прав.
Закрачих бързо край брега, сякаш исках да се изплъзна. От някое време насам, когато съм сам нощем и цари дълбока тишина, чувам гласа му — отначало печален, умоляваш, като оплакване, но полека-лека става гневен, кара се, заповядва. И блъска отвътре гърдите ми като отрок, чието време е дошло.
Беше навярно полунощ. Черни облаци се бяха натрупали на небето, едри капки дъжд паднаха по ръцете ми. Но умът ми беше другаде; бях обгърнат от някаква огнена атмосфера, усещах от двете си страни, върху слепоочията, две пламтящи къдрици.
„Настъпил е моментът — помислих си аз, потръпвайки, — повлича ме будисткото колело, дошъл е моментът да се освободя от божественото бреме вътре в мен.“
Върнах се бързо в бараката, запалих светилника, Зорбас, когато светлината падна върху него, запремига; отвори очи, изгледа ме, така както се бях навел пад хартията и пишех; изръмжа нещо, не чух какво, обърна се рязко към стената и потъна отново в сън.
Пишех безспирно, без отдих, бързах. Целият „Буда“ беше готов вътре в мен, виждах го как се размотаваше от душата ми като синя панделка, изпълнена с букви; размотаваше се много бързо и ръката ми бързаше да свари. Пишех, пишех, всичко беше станало лесно, много просто; не пишех, преписвах. Всички неща преминаваха пред мен, изтъкани от съчувствие, отричане и въздух — дворците на Буда, жените в харемите, златната колесница, трите ужасни срещи: на стареца, на болния, на мъртвеца; бягството, упражняването, избавлението, обявяването на спасението; земята се покриваше с жълти цветя, обличаха се просяците и царете в жълти раса, камъкът, дървото, плътта ставаха по-леки; душите се превръщаха във въздух, превръщаха се в дух, духът изчезваше. Пръстите ми се умориха, но не исках, не можех да спра; видението преминаваше бързо, отлиташе, трябваше да го сваря.
На сутринта Зорбас ме намери заспал, с глава опряна върху ръкописа.