Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
VI
Слънцето се беше вече изкачило цели две копрали, когато се събудих; дясната ми ръка се беше схванала от писане и не можех да свия пръстите си. Будистката буря бе преминала над мен и ме бе оставила изнемощял и празен.
Наведох се, събрах листовете на ръкописа, които се бяха разпилели по земята, нямах никакво желание, нито сила да ги погледна, сякаш това буйно вдъхновение беше някакъв сън и не исках да го видя унизено, затворено в думите.
Днес валеше, приятно, кротко; Зорбас, преди да излезе, ми беше запалил мангала и цял ден седях с кръстосани крака и прострени над жарта ръце, без да ям, неподвижен, заслушан в тихия шум на първия дъжд.
Не мислех за нищо. Мозъкът ми, свит като къртица в подгизналата пръст, си отпочиваше. Чувах далечни движения, шумове на земята, гризене, леещия се дъжд и семената, които набъбваха. Чувствувах как небето и земята се съединяват както в онези първични епохи, когато те са се съединявали като мъж и жена и са създавали деца; а пред мен, по протежение на брега, слушах как морето ревеше и се облизваше като някакъв звяр, който лочи, изплезил език.
Бях щастлив и знаех това. Докато изживяваме някакво щастие, трудно съзнаваме това; едва когато премине и погледнем зад себе си, изведнаж разбираме — понякога и с изненада — колко сме били щастливи. Аз обаче, на този критски бряг, изживявах щастието си и знаех, че съм щастлив.
Безбрежно море, чак долу до африканските брегове.
От време на време подухваше горещ южен вятър, ливас, който идеше от далечните нажежени пясъци. Морето миришеше сутрин на диня, по пладне пара се вдигаше от него, то се издуваше и се изпълваше със съвсем малки неузрели бозки, и вечер въздишаше, розово, виненочервено, мораво, тъмносиньо.
Привечер се забавлявах, като требвах с шепа от ситния жълт пясък и го оставях да се изплъзва и изтича, топъл, мек, през пръстите ми. Като клепсидра е шепата, и животът изтича и изчезва; изчезва, а аз гледам морето, слушам Зорбас и слепоочията ми потръпват от щастие.
Веднаж, спомням си, малката ми четиригодишна племенница Алка, както стояхме и зяпахме в навечерието на Нова година пред една витрина с играчки, се обърна и ми каза: „Чичо Змей (така ми викаше тя), чичо Змей, толкова съм радостна, че ми израснаха рога!“ Изплаших се. Какво чудо е това животът, как всички души, когато достигнат дълбоко, до самите си корени, се сливат и стават едно! Защото изведнъж си спомних, че в един музей бях видял една маска на Буда, издълбана върху лъскаво абаносово дърво. Буда се беше освободил и бе изпълнен с върховна радост след седемгодишна агония. А вените отдясно и отляво на челото му се бяха така издули от радост, че бяха изскочили извън кожата и се бяха превърнали в два извити като стоманени пружини и изпълнени със сила рога.
Надвечер дъждецът престана, небето се проясни. Бях гладен, радвах се, че бях гладен, защото сега щеше да дойде Зорбас, щеше да запали огън и ежедневната церемония на готвенето и разговорите щеше да започне.
— Друга безкрайна история е и това! — казваше често Зорбас, като слагаше гърнето на огъня. — Не е само жената — да е жива и здрава! — безкрайна история е и яденето.
За първи път на този бряг изпитах сладостта на яденето. Когато вечер Зорбас наклаждаше между два камъка огън и сготвяше, а сетне започвахме да ядем и да си посръбваме и разговорът се оживяваше, чувствувах, че и яденето е също така една душевна функция и че месото, хлябът и виното са основните материали, от които е направен духът.
Преди да хапне и пийне вечер, след тежкия труд, Зорбас нямаше настроение, приказките му бяха вяли и думите му излизаха с ченгел; а и самите му движения бяха уморени и тромави. Но веднага щом хвърлеше, както сам казваше, въглища в машината, цялата скована, разнебитена работилница на тялото му се съживяваше, засилваше се и почваше да работи. Очите му пламваха, паметта преливаше, криле израстваха на краката му и той заиграваше.
— Кажи ми какво я правиш храната, която ядеш — каза ми той веднаж, — и ще ти кажа какъв си! Едни я превръщат в лой и лайна, други я превръщат в работа и настроение, а пък трети, чувал съм, я превръщали, казва, в бог. Има, значи, три вида хора; аз, началство, не съм нито от най-лошите, нито пък от най-добрите — по средата съм. Храната, която ям, я превръщам в работа и настроение. Пак добре! Изгледа ме хитро и се засмя.
— Твоя милост, началство, струва ми се, се мъчиш да превърнеш храната, която ядеш, в бог, но не успяваш и се тормозиш. И с теб се е случило същото, което се е случило и с гарвана.
— А какво се е случило с гарвана, Зорбас?
— Той, видиш ли, отначало ходел почтено, прилично, като гарван; но един ден му скимнало да ходи и той наперено, като яребица; и оттогава, горкият, забравил и собствената си походка, объркал се, и сега, нали го виждаш, не ходи, а куцука.