Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Взе резен хляб, глава лук, шепа маслини, заяде лакомо; надигаше шишето, без да го допре до устните си, и виното заклокочи в гърлото му. Млясна доволно с език.
— Дойдох на себе си — каза той.
Погледна ме и ми смигна.
— Защо не се смееш? — запита ме той. — Какво ме гледаш така? Такъв съм аз! Има един дявол в мен, дето все си вика и аз правя каквото ми каже той. Всеки път, когато ми иде да се пръсна, той ми извиква: „Играй хоро!“ и аз заигравам хоро. Намирам си отдушник. Едно време, когато умря детето ми, Димитракис, в Халкидика, пак така скочих и почнах да играя хоро. Роднините и приятелите ми, като ме видяха, че играя хоро пред тялото на детето си, се спуснаха да ме задържат. „Зорбас полудя! — викаха те. — Полудя Зорбас!“ Ала аз, ако не заиграех хоро в този момент, щях наистина да полудея от мъка. Защото той беше първият ми син и беше на три години, а аз не можех да понеса загубата му. Разбра ли какво ти разправям, началство, или говоря на вятъра?
— Разбрах, Зорбас, разбрах; не приказваш на вятъра.
— Друг път пък бях в Русия; защото и там съм ходил, пак по мините, за мед, близо до Новоросийск.
Бях понаучил пет-шест руски думи, толкова, колкото ми бяха нужни в работата: „Не, да, хляб, вода, обичам те, ела, колко.“ И ето че се сприятелих с един руснак, страшен болшевик. Сядахме, значи, всяка вечер в една кръчма на пристанището, обръщахме доста шишенца водка, идвахме на кеф. И щом идвахме на кеф, сърцето ни се разтваряше; той искаше да ми разкаже от игла до конец всичко, каквото беше видял и патил през руската революция, а пък аз — да му разкрия цялото си житие и битие.
С ръце, криво-ляво, разбирахме се — той ще почне да говори пръв и когато вече не ще мога да го разбирам, ще му извиквам: „Стоп!“ и тогава ще става и ще танцува; ще изтанцува това, което иска да ми каже. Същото щях да правя и аз. Каквото не можехме да си го кажем с уста, щяхме да си го кажем с крака, с ръце, с корем или с диви викове: „Ха-ха! Уха-ху! Хайде! Хопа!“
Първи почна руснакът — как грабнали пушките, как избухнала войната, как стигнали до Новоросийск… Когато не можех да разбера какво ми казваше, вдигах ръка, извиквах: „Стоп!“ — и руснакът веднага скачаше на крака и — карай! — почваше да танцува. Играеше като пощръклял; а аз гледах ръцете, краката, гърдите, очите му и всичко разбирах: как влезли в Новоросийск, как избили господарите.
После пък почвах аз. Скачах на крака, отмествах настрани столовете и масите, почвах да играя… Ех бре, докъде изпаднаха хората, пфу, да се не видят макар! Оставиха телата си да онемеят и само с устата си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата? Да можеше отнякъде да видиш как руснакът ме поглъщаше с очи от глава до пети и как разбираше всичко! Разказвах му, играейки, патилата си, странствуванията си, колко пъти съм се женил, какви занаяти съм работил: каменар, миньор, пътуващ търговец, грънчар, комитаджия, свирач на бузук, семкаджия, ковач, контрабандист; как ме бутнаха в затвора, как избягах, как се добрах до Русия…
Всичко, всичко разбираше. Говореха краката ми, ръцете ми, говореха косите ми, дрехите ми. И една чекия, която висеше на пояса ми, и тя също говореше… И когато накрая свършвах, онзи ме прегръщаше, целуваше ме, наливахме отново чашите с водка, плачехме и се смеехме прегърнати… А на разсъмване ни разделяха и залитайки, отивахме да спим. А вечерта пак се намирахме. Смееш се? Не вярваш ли, а, началство? Сигурно си казваш: „Ех бре, какви е седнал да ми ги дрънка този Синдбад Моряка? Хич може ли да се разговаря с хоро?“ Ама се обзалагам на главата си, ако боговете и дяволите не разговарят така!
Но виждам, че ти се доспа. Много си деликатен, не издържаш. Е, хайде, върви да нанкаш, пък утре пак ще си поговорим. Имам един план, един голям план, утре ще ти го кажа. Аз ще изпуша още една цигара, може и да натопя главата си в морето — пламнах, трябва да се угася. Лека нощ!
Дълго време не можах да мигна. „На халос отиде животът ми! — мислех си аз. — Да можех да взема една гъба, да изтрия всичко, което съм прочел, всичко, което съм видял и чул, да постъпя в училището на Зорбас и да започна от великата, истинската азбука! Колко различен щеше да бъде пътят, който щях да поема! Щях да тренирам до съвършенство петте си сетива, цялата си кожа, да се радва и да разбира. Щях да се науча да бягам, да се боря, да плувам, да яздя, да греба, да карам автомобил, да стрелям с пушка. Щях да изпълня с плът душата си; щях да изпълня с душа плътта си; щях да помиря вътре в себе си, най-сетне, тези два вековни врагове…“
Седнал на леглото, мислех за това как пропилявам живота си. През отворената врата неясно различих при светлината на звездите Зорбас, който седеше присвит върху една скала, като хищна нощна птица, и гледаше морето, и му завидях. „Този човек е открил истината — рекох си аз, — този е пътят!“