Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Опитал принцът една лъжица, втора, трета, омел чинията, облизал се. „Какво е това чудо? — рекъл. — Какъв вкусен боб! Същински мозък!“ — „Не е боб това, княже — казал му игуменът и се засмял, — не е боб това. Скопихме всички петли в епархията!“
Засмя се старецът, бодна с вилицата едно парче от бъбреците на прасето.
— Княжеско мезе! — каза той. — Отвори си устата.
Отворих устата си и той ми го пъхна в нея. Наля отново чашите, пихме наздравица за внука му, очите на дядото блеснаха.
— Какъв искаш да стане, барба Анагностис, твоят внук? — запитах го аз. — Кажи ни, та да му го пожелаем.
— Какво мога да искам, чедо? На, да тръгне по правия път. Да стане добър човек, добър стопанин, да се ожени, да му се народят и на него деца и внуци и едно от децата му да прилича на мен. Да го гледат старците и да думат: „Брей, колко прилича на стария Анагностис! Бог да го прости, добър човек беше!“
— Анезиньо! — извика той, без да се извърне към жена си. — Анезиньо, налей още една оканица вино!
В този миг, блъсната силно, вратичката на кочината се отвори и в градинката, зашеметено от болки, изскочи, като квичеше, прасето. То ходеше напред-назад пред тримата души, които бяха седнали на сладки приказки и ядяха белите му бъбреци.
— Боли го, горкото… — рече съчувствено Зорбас.
— Боли го я! — каза старият критянин и се засмя. — Ако ти направят същото и на теб, няма ли да те боли, а?
Зорбас почука на дърво.
— Пепел ти на езика, глухчо неден! — измърмори той уплашено.
Прасето ходеше нагоре-надолу пред нас и ни гледаше сърдито.
— Майка му стара, сякаш разбира, че му ги ядем! — рече пак старият Анагностис, който беше вече дошъл на кеф от малкото винце.
И ние ядяхме спокойно, доволни, вкусното мезе, като човекоядци, пиехме червеното вино и гледахме през сребърните листа на маслината морето, което беше станало сега, при залез-слънце, цялото розово.
Когато, вече по тъмно, си тръгвахме от къщата на старейшината, Зорбас също беше вече на кеф и търсеше разговор.
И подхвана:
— Какво говорехме завчера, началство? Да просветиш, казва, народа, да му отвориш, казва, очите! Заповядай, твоя милост, да отвориш очите на барба Анагностис! Видя ли как жена му стоеше диван — чапраз и чакаше заповеди? Върви сега, твоя милост, да ги учиш, че жената има равни права с мъжете и че е много жестоко да ядеш парче от месото на прасето и същото това прасе да квичи пред теб живо, и че е голяма глупост да си доволен, че добър е господ, макар че ти пукаш от глад! Какво ще спечели този кьорчо барба Анагностис от всичките ти просветни бабини деветини? Само дето ще му създадеш грижи. А какво ще спечели и кира Анагностисовица? Ще започнат кавгите, кокошката ще иска да стане петел, и двамата току ще се счепкват и ще си скубят перата… Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват!
Той помълча за миг, почеса се замислено по главата.
— Освен — промълви той, — освен ако…
— Какво? Я кажи да видим!
— Освен ако, когато им се отворят очите, ще можеш да им покажеш един по-добър свят… Ще можеш ли?
Не знаех. Знаех добре какво щеше да рухне; но не знаех какво щеше да се изгради върху развалините. „Никой не може да знае това със сигурност — разсъждавах аз. — Старото е осезаемо, затвърдено, живеем с него и се борим с него всеки миг, то съществува; бъдещето е неродено, неосезаемо, то е като някакъв флуид, направено е от материала, от който се изтъкават мечтите, един облак, върху който връхлитат бурни ветрове — любовта, омразата, въображението, щастието, бог, — разрежда се, сгъстява се, изменя формата си… И най-великият пророк може да даде само един лозунг на хората и колкото по-неопределен е този лозунг, толкова по-велик е и пророкът.“
Зорбас ме гледаше подигравателно и се усмихваше. Ядосах се.
— Имам! — отвърнах упорито аз.
— Имаш ли? Я кажи да видим!
— Не мога да ти го кажа; няма да разбереш.
— Е, тогава нямаш! — рече Зорбас, като поклати глава. — Да не мислиш, че аз съм пасъл трева, началство! Мамиш се. И аз съм необразован човек като барба Анагностис, но не съм чак толкова глупав, не! Щом, значи, аз няма да мога да разбера, как искаш тогава да разбере този благодушен човечец и онази госпожа — крава, съпругата му? Ами всички онези Анагностисовци и Анезини на тоя свят? Нови тъми ли ще видят, а? Остави го, както си е било, свикнали са поне с това. Добре са я карали досега — нали виждаш? Живеят си, и още как, раждат, дочакват и внуци, бог ги прави глухи, слепи, а те викат: „Слава тебе, господи!“ Нагласили са се удобно в сиромашията. Зарежи ги тогава и си трай.