Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
В други, първобитни и градивни времена Зорбас щеше да стане вожд на племе, щеше да върви начело и да проправя със секирата си път; или щеше да бъде прочут трубадур, който щеше да обикаля из замъците на благородниците и всички — и господари, и слуги, и дами — щяха да го гледат в устата, в дебелите му устни… А в нашата неблагодарна епоха само обикаля изгладнял около кошарите, като вълк; или пък изпада до положението да стане шут на някакъв драскач.
Изведнаж видях, че Зорбас стана. Съблече се, метна дрехите си върху крайбрежните камъчета и се хвърли в морето. От време на време различавах под слабата светлина на луната главата му, която ту се подаваше над водата, ту изчезваше; от време на време той надаваше викове, лаеше, цвилеше, кукуригаше — душата му се възвръщаше назад към животните и плуваше в морето, съвсем сама сред тази пуста нощ…
Тихо, неусетно, потънах в сън. А на сутринта, на разсъмване, Зорбас дойде засмян, отпочинал и ме задърпа за краката.
— Ставай, началство! — каза той. — Ще ти разкрия плана си. Слушаш ли?
— Слушам.
Той седна по турски на земята и започна да ми обяснява нагледно как ще прокара въжена линия от върха на планината до брега на морето, за да спускаме гредите, необходими за галериите, и да продаваме останалите за строеж. Бяхме решили да наемем една манастирска борова гора, но преносът струваше много скъпо, а мулета не можехме да намерим. Зорбас, значи, беше намислил да измайстори въжена линия с дебели телени въжета, стълбове, макари, щеше да окачва трупите на върха на планината и дорде речеш три, те щяха да се стоварват долу на брега.
— Съгласен ли си? — запита ме той, след като свърши. — Ще подпишеш ли?
— Ще подпиша, Зорбас! Карай напред!
Той ми запали мангала, тури джезвето, приготви ми кафето, метна ми едно одеяло на краката, за да не ми е студено, и си тръгна доволен.
— Днес — каза той — ще почнем да копаем нова галерия — открих една жилка, същински черен диамант!
Отворих ръкописа на „Буда“, потънах и аз в моите галерии. Работех непрекъснато и колкото повече работех, толкова по-облекчен се чувствувах, освобождавах се, изпитвах някакво особено вълнение, смес от облекчение, гордост и отвращение. Но работех с увлечение, защото знаех, че щом завърша този ръкопис и го запечатам и свържа, ще бъда свободен.
Почувствувах глад; хапнах малко стафиди и бадеми с парче хляб. Чаках Зорбас да дойде и донесе всички онези блага, които радват човека — ясния смях, сладките приказки, вкусното ядене.
Надвечер той се завърна. Сготви, нахранихме се, но умът му беше другаде. Той коленичи, заби в земята клечки, изпъна една връвчица, закачи на малки кукички една кибритена клечка — мъчеше се да разбере какъв наклон да даде на въжето, за да не стане всичко на пух и прах!
— Ако наклонът е по-голям, отколкото трябва — обясняваше ми той, — всичко ще отиде по дяволите; ако е по-малък, пак ще отиде по дяволите. Трябва да намерим до косъм точно нужния наклон; а това, началство, иска ум и вино.
— Вино имаме в изобилие — казах аз, — но ум?
Зорбас прихна да се смее.
— Не си чак толкова глупав, началство! — каза той и ме погледна с нежност.
Той седна да си почине, запали цигара. Доби настроение, развърза му се езикът.
— Ех, да успеем с въжената линия — рече той, — па да смъкнем цялата гора, да отворим фабрика, да бичим дъски, греди, талпи, да почнем да вадим с купища пари, да построим един тримачтов кораб, да тръгнем където ни очи видят, камък да хвърлим зад нас и да обиколим света!
Блеснаха очите на Зорбас, изпълниха се с далечни жени, градове, светлини, огромни къщи, машини, параходи.
— Прошари ми се косата, началство, зъбите ми почнаха да се клатят, нямам вече време за губене. Твоя милост си още млад, можеш да потърпиш, аз не мога. Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротявала човека, че буйността му, казват, изветрявала, гледал смъртта, изпъвал шия и казвал: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“ Аз, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Не се предавам аз, искам да глътна света.
Стана, откачи сандура от стената.
— Ела тук, демоне! — каза той. — Какво седиш до стената и мълчиш? Пусни си гласа!
Не можех да се нагледам с какво внимание и нежност Зорбас развиваше сандура от покривката, в която беше увит — сякаш белеше смокиня, сякаш събличаше жена.
Той сложи сандура на коленете си, наведе се над него, погали леко струните му, сякаш се съветваше с него коя песен да подхванат, молеше го да се събуди, подхващаше го с добро да дойде да прави компания на душата му, която се притесняваше, не можеше да понася повече самотата. Започна една песен, не вървеше, заряза я, захвана друга, струните пищяха, сякаш ги болеше, сякаш не искаха; Зорбас се облегна на стената, обърса потта, която беше избила изведнаж по челото му.