Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Трябва да го махнеш. — изкрещя Мия. — В противен случай те ще надушат и неговата миризма освен твоята! Тази на твоя мъж! А ти не искаш да стане така, повярвай ми!
— Кой? — попита Сузана. — За кого говориш?
— Ня ’а значение — и без това нямаме време. Обаче, ако той тръгне след теб — а аз знам, че ти си мислиш за това — те не трябва да надушат миризмата му! Най-добре да го оставим тук, където ще го намери. По-късно, ако ка пожелае, може би ще носиш този пръстен отново.
Сузана си помисли дали да не и предложи да измият пръстена, да отмият мириса на Еди от него, ала усещаше, че не за такъв вид мирис говореше Мия. Това беше любовен пръстен и мирисът щеше да остане запечатан завинаги в него. За кого обаче я предупреждаваше Мия?
Навярно за Вълците, предположи тя. Истинските Вълци. Онези от Ню Йорк. Вампирите, за които бе разказвал отец Калахан, както и отрепките. Дали обаче имаше и други? Някои още по-ужасни?
— Помогни ми! — извика Мия и Сузана отново си даде сметка, че е неспособна да устои. Независимо дали бебето беше на Мия или не, без значение дали щеше да се окаже чудовище или напълно нормално дете, тялото и го искаше. Очите и искаха да го видят, каквото и да беше то, а ушите и копнееха да го чуят как плаче, дори и плачът му да беше вой.
Жената свали пръстена, целуна го и го остави в подножието на пътеката, където Еди със сигурност щеше да го намери. Защото — тя бе повече от сигурна в това — щеше да я последва поне дотук. А после? Какво бе станало после?
Не знаеше. Мислеше, че си спомня по-голямата част от катеренето си по стръмния склон и мъките, през които трябваше да премине, за да се изкачи до Пещерата на портала. После обаче всичко беше обвито в мрак.
(не в мрак)
Не, не в пълен мрак. От време на време проблеснаха някакви светлини. Мекото сияние на телевизионните екрани, които за известно време не показваха никакви образи, а само сива светлина. Едва доловимото бръмчене на мотори; щракането на релетата. Това беше
(Коганът, Коганът на Джейк)
някаква контролна зала. Може би тя самата го бе създала, а може би това беше просто нейната въображаема версия на постройката, която Джейк бе открил на запад от река Уай.
Следващото нещо, което ясно си спомняше, беше как отново се намира в Ню Йорк. Очите и бяха прозорците, през които наблюдаваше света, докато Мия отмъкваше обувките на ужасена жена.
Сузана отново пристъпи напред и помоли непознатата за помощ. Имаше намерение да продължи, да каже на жената, че трябва да стигне до някоя болница, че има нужда от лекар, че може да започне да ражда всеки момент и че нещо с бебето не е съвсем наред. Ала преди да успее да продума нещо друго, бе пронизана от поредния пристъп на родилни болки — този път агонията и беше чудовищна, по-силна дори от страданието, през което бе преминала, когато изгуби краката си.
— О, Боже! — се бе отронило от устата и тогава и Мия отново възвърна контрола над тялото и, преди да може да каже нещо друго. Ничията дъщеря изсъска на Сузана да спре и да каже на жената, че само да се обади на някой господин Синя Униформа, ще изгуби нещо, на което по всяка вероятност държи повече, отколкото на обувките си.
— Мия, чуй ме — започна Сузана, — веднага мога да го спра — поне си мисля, че ще мога — обаче ще ми трябва помощта ти. Трябва да седнеш за малко. Ако не си починеш малко и Господ дори няма да може да попречи на родилния прогрес да стигне до логичния си завършек. Разбираш ли? Чуваш ли ме изобщо?
Добре я чуваше. Мия остана неподвижна за момент, загледана в отдалечаващата се жена, която току-що бе освободила от излишен багаж. После почти плахо попита:
— Накъде да тръгна?
Сузана усети, че похитителката и за пръв път си дава сметка за огромните размери на града, в който се намираха, за тълпите пешеходци, щъкащи по пътеките, за пороя от метални карети (всяка трета, от които бе боядисана в крещящо жълто), заливащ улиците, и за главозамайващата височина на кулите, чиито върхове навярно се губеха от поглед в облачни дни.
Две жени се взираха в един чужд за тях град през един-единствен чифт очи. Сузана знаеше, че някога това беше нейният град, ала сега вече не бе така. Тя бе напуснала Ню Йорк през 1964. Колко години напред във времето се намираха сега? Двайсет? Трийсет? Няма значение, карай да върви. Моментът не беше подходящ да се тревожи за това.
Обединеният им поглед се спря на малкия парк от другата страна на улицата. Болезнените контракции бяха утихнали за известно време и когато светна надписът „ПРЕМИНИ“, чернокожата жена, която се бе срещнала с Труди Дамаскъс (и изобщо не изглеждаше бременна), прекоси улицата с бавна и спокойна походка.