Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Куцият мъж се надигна от нея и понечи да се изправи, говорейки ядосано.
Пръстите на Лош стомах напипаха нещо хладно. Той инстинктивно се хвърли напред, когато мъжът пое въздух, готов да се разкрещи. С цялата сила на здравата си ръка Лош стомах изтръгна каменното дърво от вързопа и го стовари по най-близката цел: болното коляно на мъжа.
Воинът се строполи на земята със сподавен стон и Лош стомах го последва. Кожите се изплъзнаха изпод краката му и той се изтърколи. Ръката на мъжа го сграбчи за огърлицата от каменни зъби. Лош стомах се дръпна назад и вдигна ръка. В това неудобно положение не можеше да замахне с необходимата сила. Две неща се случиха едновременно: Силата изпращя във въздуха като мощен енергиен заряд, изправяйки косите на Лош стомах, и ударът му се стовари по главата на мъжа. Куцият воин изтръгна огърлицата от врата на Лош стомах и се изтърколи настрани. От гърлото му се надигна противен гъргорещ звук и той се хвана за главата, без да забелязва огърлицата, която трескаво стискаше между пръстите си.
— Лош стомах, побързай! — Бяла пепел се мяташе сред завивките. Воинът от клана Строшени камъни се гърчеше и пъшкаше; Лош стомах бръкна във вързопа си и сграбчи един от острите кварцови късове, които носеше. Той потърси краката на Бяла пепел и напипа ремъка. Не беше лесно да го среже с една ръка, пък и кожените гащи му пречеха, но накрая успя.
— Обърни се по корем. Бързо! — нареди и той и трескаво започна да реже ремъците, докато най-накрая ги преряза. — Хайде, да изчезваме оттук.
Теглейки Бяла пепел за ръката, той пое напред в тъмнината, но изведнъж почувства прилива на Силата. Вълчия Талисман.
— Бягай! — Той я тласна напред и грабна Талисмана. През тялото му пробягна тръпка, когато пръстите му се впиха в дебелата кожа. Периферното му зрение помътня и се изгуби. Единственото нещо, което виждаше, бе вързопът с формата на сърце. Той сияеше, сякаш вътре в него гореше огън. Сиянието тръгна по ръцете на Лош стомах и накрая обгърна цялото му тяло в пламтяща светлина. В дъното на съзнанието си той дочу хор от ликуващи гласове:
„Новият пазител дойде! Чакахме те, Тиха вода, чакахме да Ни отнесеш оттук. Не се бави! Върви! Бягай оттук!“
Бяла пепел ахна и се хвана за гърлото. Очите и обходиха Лош стомах, сякаш и тя виждаше огъня, който се излъчваше от плътта му.
— Побързай! — прошепна тя. След това хукна към дърветата и мрака, който щеше да ги скрие.
Лош стомах хвърли последен поглед към воина, който се търкаляше в тревата. Тази гледка щеше да го преследва в Сънищата му. Куцият мъж удряше главата си с юмруци, скимтейки, сякаш черепът му бе прободен с колове.
Лош стомах се извъртя и хукна след Бяла пепел.
Лява ръка се движеше по лосовата пътека, вдигайки не повече шум от сянката на бухал на лунна светлина. От двете му страни тъмните дървета се издигаха високо към нощното небе. Тук-там през преплетените клони на елите блещукаха звезди.
„Близо. Вече трябва да съм близо.“ — Сякаш в отговор на мислите му отнякъде долетя хор от гласове, които Пееха. Да, ето там, на севроизток. Сега вече знаеше къде се намира. Можеше да направи един кръг на запад, да се насочи на север, да пообиколи и да се появи от посоката, от която бяха дошли Слънчевите хора. Сигурно там воините щяха да бъдат по-малко. Пеенето се усили.
— Танцът на победата — прошепна той тихо. Отвращаваше се от тази мисъл. Какво ли се беше случило? Къде бяха допуснали грешка? Защо Съногадателите не бяха предсказали тази беда?
Той стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди терзанието от душата си. Нима Вълчият Талисман бе изоставил племето? Нима целият свят се бе обърнал против тях?
Лява ръка хвърли поглед през рамо и замръзна. Нещо бяло се движеше в тъмнината. Той стисна здраво атлатъла си — единственото оръжие, което му бе останало. Бялото петно внезапно спря на място.
Лява ръка приклекна. Беше застанал така, че сенките забулваха очертанията му. „Хайде де! Ела по-близо, червей такъв…“ — помисли си той.
Бялото петно се премести безшумно и отново спря несигурно.
Тръпка пробягна по сгорещената плът на Лява ръка. Да не би това нещо да виждаше в тъмното? Или имаше някакви други сетива, някаква Сила? Лява ръка стисна зъби. Прекалено много Сила вече бе тръгнала по лошия път.
Бялото петно се премести отново и Лява ръка наклони глава. Има нещо странно в него. Много е ниско. Прекалено ниско за човек, но в тъмнината не можеше да бъде сигурен.
Да не би да е скунк! Е, това нямаше да е зле. Можеше да използва миризмата на скунка. Ако някой бдителен воин чуеше някакъв шум в мрака, сигурно щеше да се успокои, щом му замиришеше на скунк.