Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
Лош стомах продължаваше напред. Тъмнозелените смърчове и ели растяха нагъсто и клоните им се преплитаха над пътеката. Косата му бе настръхнала; имаше чувството, че от мълчаливите сенки го наблюдават призрачни очи. След десетина крачки навлезе в горичка от тънкостеблени борове, а след това започна да се промъква през една гола ливада, очаквайки всеки момент да чуе предупредителен вик.
„Какво да правя? — Той вдигна поглед към смрачаващото се небе. — Аз не съм воин. Не съм герой. — Направи жест на отчаяние. — Вълчи Талисман? Не можа ли да избереш някой по-достоен от мен? Някой по-храбър?“
Когато слънцето започна да клони на запад, забърза, уплашен, да не загуби следата в тъмното. Борови иглички пращяха под мокасините му, а веднъж настъпи една пръчка, която изпука все едно, че бе строшил кост.
Лош стомах се сепна. Той започна да се движи още по-внимателно… и внезапно налетя на някакъв воин. Закова се на място, мислейки, че с него е свършено. Тъй като вече се бе стъмнило, му бяха необходими няколко мига, за да разбере, че воинът е с гръб към него и е насочил вниманието си към една открита поляна, където в сгъстяващия се здрач гореше огън.
Лош стомах направи една стъпка настрани; краката му се подкосяваха. И още една. Молейки се безгласно, навлезе полека между дърветата и започна да заобикаля воина. Ако можеше да се отдръпне само още малко и да заобиколи…
Една съчка се счупи под краката му. Воинът се извъртя и се взря напрегнато в тъмнината, изнасяйки назад копието, готово за удар.
Лош стомах замръзна като сиво зайче под гладния поглед на някой ястреб. Дъхът замря в гърдите му и той си каза: „Сега вече ще умреш!“
Воинът направи една крачка и проточи врат.
Лош стомах стисна зъби.
Воинът се обади тихо, но гърлените думи бяха неразбираеми за младия мъж. Готов да изстреля копието си, воинът направи още една крачка, намерил сигурна опора, решен да убива.
Изведнъж нещо се разшава отдясно. Воинът се завъртя на пета, изстрелвайки копието си с бързината на гърмяща змия. Но колкото и да беше бърз, гъвкавият силует между дърветата се оказа по-бърз от него и черният вълк изчезна като стрела в тъмнината.
Воинът изръмжа недоволно и тръгна през шумата, за да намери копието си.
„Свещен вълк, бъди благословен ти и всичките ти деца.“ — Лош стомах предпазливо се отдръпна между дърветата, стъпвайки на пръсти по гъстия килим от шума и борови иглички. Опита се да успокои лудото препускане на сърцето си. На косъм. Наистина беше на косъм!
Без да бърза, предпазливо заобиколи воина. През пролуките между дърветата виждаше много хора, събрани около огромен огън. Бяла пепел сигурно беше там. Спря там, откъдето започваше поляната. Близо до гората бе натрупана безразборно грозна купчина трупове. За негов ужас телата издаваха звуци — бълбукане и съскане, докато разлагането ги обхващаше.
Червата му се извиваха като червеи. Откъслечни фрагменти от Съня витаеха из паметта му. Ужасен, той се отдръпна под закрилата на гората — готов всеки момент да побегне.
Огромният огън на поляната се издигаше все по-високо, хвърляйки жълтеникави отенъци по конусовидните палатки и пръснатите вещи. Хората се тълпяха около пламъците и там, през тъмните силуети, забеляза пленените жени, които бяха довличани в кръга на зрителите.
Съновидението! То ще се сбъдне. Бяла пепел… Вълчия Талисман!
Няколко фигури се откъснаха от тълпата и Лош стомах сподави вика, надигнал се в гърлото му. Силуетът на мъжа, който вървеше начело, беше куц. В оскъдната светлина видя, че следващият го воин държеше пленник — жена.
Бяла пепел! Не бе възможно да е друга жена. Пеещите камъни нямаше рокля, която да и даде — само кожени гащи, каквито носеше Племето на вълка. Тъй като бе в нужда, тя не бе особено придирчива.
Мракът се бе сгъстил още повече. Лош стомах подтисна паническия си порив да побегне. Вместо това заобиколи купчината трупове и излезе на притъмнялата поляна, като си казваше: „Аз съм се побъркал! Та това са Слънчеви хора! Те ядат бебета! Те…“
Той се препъна в стърчащата ръка на един труп и се стовари тежко на земята. Нещо тежко го блъсна по темето с достатъчно сила, за да изхвръкнат от очите му искри.
Помисли си, че са го хванали. Преглътна и затвори очи, чакайки смъртоносния удар… който обаче не последва.
Примигна, обърна се по гръб и вързопът се плъзна по гърба му. Потърка темето си, знаейки, че там ще му излезе цицина. Какво ли го беше ударило? Той опипа наоколо със здравата си ръка, а след това провери вързопа си. Каменното дърво.