Бялата зима на аристократите

Обичах това особено състояние преди скоковете. Обличането на екипите, началото на ритуала. Няколкото незначителни думи с лекаря, амбициозен шахматист. Когато исках да го потормозя, разсеяно го питах пак ли е бил победен от Любо. Той уж не се впрягаше, но… После — влизането в хангара, ухаещ великолепно на авиобензин и импрегниран плат. Изкарването на самолета, толкова тромав и недодялан на земята и толкова елегантен и повратлив във въздуха. Даже товаренето на камиона придобиваше характер почти на свещенодействие в тази подготовка на душата.

Чувствахме се като коне преди старт. Едновременно неспокойни и напористи. Някак съпричастни. Подготвящи се да изживеем съвместно тръпката на навлизането в небето. Рискът на предстоящото ни зареждаше с единствения естествен и безопасен наркотик — адреналина.

Към старта тръгнахме заедно с Тони и Барбара.

— Защо се прави вчера на каскадьор? Виж времето днес… — Винаги съм се чудил как може само в едни очи да се побере толкова присмех? Тони владееше хватките на някаква магия. Хем те пари с поглед като коприва, хем ти се иска да я прегърнеш. Поддадох на второто, хванах я бързо през кръста и я целунах по врата. Пускайки я, отговорих примирително:

— А де, може ли човек да знае… Пък и това беше решение на жреците-полковници от храма на мъдростта.

— Не ми налитай, докато ми говориш за полковници. Не съм сигурна дали Барбара няма да ти изрисува мислено огромна черна точка?!

— Ако ще е чак толкова свирепо ревнива, по-добре да го разбера още от сега… Свирепо ревнива ли си? — обърнах се към Барбара.

— Нье разумем…8 — Барбара ме мярна по нейния си начин и не изглеждаше особено обезпокоена.

Преведох й въпроса на руски. Тя се замисли за момент.

— Всяка жена е ревнива по инстинкт. Тънкият момент сигурно е дозировката на ревността — като подправка ли се сервира или като отрова.

— Правилно съждение — подкрепих я аз. — Противно на официалната женска теза, за грубия и безпардонен мъж нещата стоят по-съвсем различен начин. Мъжът е същество нежно и ранимо. Затова и женската ревност наистина трябва да бъде точно дозирана. Тя трябва да създава единствено самочуствие на нежното мъжко същество. И да внимава да не засегне крехката му душевност. Нали така?

— За мен това е позната теория. Макар че, не вярвам на постановката за крехката ранимост на мъжката душа. Ако обаче успееш да прелъжеш Барбара и тя ти повярва… — лошо няма. И заблудите вършат понякога добра работа — съгласи се наполовина с мен Тони.

Нещо такова си говорехме тогава, докато се изнасяхме към пясъчния център.

Като хлапе фината есенна меланхолия ме превръщаше в друг човек. Скитосвах до премаляване по нивите и заоблените хълмове край селото, вживян в някакъв друг свят. Той нямаше нищо общо с овцете, козите и кокошките, нито с лудата и носталгична красота на природата. Това беше свят на герои и сюжети от книги, които по свой начин ползваха като фон селската идилия. Нищо че къщите бяха неизмазани, белязани с клеймото на пословична бедност. Нищо че селяните миришеха на лук и евтин тютюн. Във въображението ми съборетините се превръщаха в замъци, а селяците — в рицари, индианци, великани и не знам още какви, неправдоподобни персонажи на фигури и сенки.