Звездният звяр
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездният звяр». Краткое содержание книги:
Прочете заповедта от техническото бюро на Департамента да бъдат спрени полетите на всички междупланетни кораби от клас „Пеликан“ до внасянето на определени видоизменения. Господин Кайку не си направи труда да проучи приложения технически доклад, а просто потвърди заповедта, като добави: „Да се изпълни незабавно“ и пусна книжата в изходящата кутия. Техническата обезпеченост на полетите беше задължение на Бу Енг, самият Кайку изобщо не разбираше от техника и не изпитваше желание за това. Готов бе да подкрепя решенията на главния инженер или при нужда пък да го уволни и да назначи друг на неговото място.
Обаче Кайку мрачно си даде сметка, че финансовите магнати, собственици на корабите от клас „Пеликан“, скоро щяха да натрият носа на секретаря, а не след дълго секретарят, изпаднал в затруднено положение и смутен от политическата сила, упражнявана от тези изискани господа, щеше да ги стовари върху неговата глава.
Започнаха да го гризат известни съмнения относно сравнително новия секретар, който някак не оправдаваше надеждите му.
Следващият материал бе предназначен само за сведение и му го бяха препратили само заради заповедта, че всичко свързано със секретаря, трябва да стига до бюрото на Кайку, независимо дали е нещо ново. Материалът нито съдържаше нещо ново, нито беше важен: според резюмето някаква организация, която се наричаше „Приятели на Глупи“, оглавявана от някоя си госпожа Бюла Мъргатройд, искаше среща със секретаря на Космическите въпроси — значи трябваше да я препрати към отдела за връзки с обществеността, към помощник-секретаря по специалните въпроси.
Господин Кайку не чете по-нататък. Уес Робинс щеше да задуши тези приятели в прегръдките си и нито Кайку, нито секретарят щяха да бъдат обезпокоени. Позабавлява се с мисълта, че може да натрапи госпожа Мъргатройд на секретаря, но това бе само моментна мечта — времето на секретаря трябваше да се пази за истинските важни и възлови въпроси, а не да се пилее за разни умопобъркани дружества. Всяка организация, наричаща се „Приятели на… еди-какво си или еди-що си“, винаги гонеше нечии лични цели, плюс това разполагаше с обичайния асортимент от разни изтъкнати тъпаци и надути нищожества, придаващи си важност. Такива групи обаче можеха и да навличат неприятности, поради което най-добре беше да не им се обръща вниманието, за което настояват.
Препрати материала „за архив“ и взе един меморандум от Бюикън, отнасящ се до вируса, проникнал в големия Сейнтлуиски ферментационен завод. Според прогнозата бе възможно да се яви недостиг на протеин и да се стигне до по-драстично ограничаване на дажбите. Но дори гладът на Земята не представляваше пряк интерес за господин Кайку. И все пак той се замисли, докато изчислителната машинка в главата му обработи няколко цифри, а после позвъни на един от помощниците си.
— Ван, запознат ли си с материал Ая 0428?
— Май че се сещам, шефе. Не беше ли за ферментационния завод в Сейнт Луис?
— Да. Направи ли нещо по въпроса?
— Ами… Като че ли не. Струва ми се, че не е в моя ресор.
— Значи така ти се струва, а? Та нали космическите станции са в твоя ресор? Я да прегледаш разписанията на товарните полети за година и половина напред и да ги съпоставиш с Ая 0428 и с прогнозата! Може да ти се наложи да купиш австралийски овци. Всъщност още сега купи овци. Не можем да си позволим хората ни да гладуват само защото някой дебил в Сейнт Луис си е изпуснал чорапите във ферментационния разтвор!
— Разбрано, сър.
Господин Кайку се върна към задачите си. Стана му неприятно, като осъзна, че се е държал твърде безцеремонно с Ван. Знаеше, че в момента мислите му имат определена насока не по вина на Ван, а заради доктор Фтамъл.
Не, вината не беше и на Фтамъл. Беше си негова! Знаеше, че не бива да има расови предразсъдъци, службата му не го позволяваше. С разума си преценяваше, че самият той е относително защитен от преследванията, които може да породи разликата в цвета на кожата, косата или очертанията на лицето, тъкмо защото заради странните създания като доктор Фтамъл тези разлики между човешките раси изглеждаха по-маловажни.
И все пак… Доктор Фтамъл му беше противен до смърт и господин Кайку не можеше да овладее чувствата си.
Ако въпросният екземпляр си вържеше поне тюрбан, щеше да е по-добре, но наместо това Фтамъл се разхождаше с тия гадни змии по главата и те се гърчеха като червеи в буркан. Какъв ти тюрбан! Та рарджилианците се гордееха с външния си вид. Държаха се така, сякаш според тях онези, които нямат змии по главата, не са истински хора.