Звездният звяр

Като поразмисли обаче, Кайку реши, че не бива презрително да сочи с пръст — можеше да излезе, че стои пред огледало.

Какво, какво каза добрият стар Фтамъл снощи? Каза нещо, но какво? Нещо, което за момента убеди Кайку, че хрошиите изобщо не са разполагали с оръжия, способни да навредят на Земята. Естествено един рарджилианец никога не би излъгал, особено когато говори за работа… Но дали пък заинтересованият не би кръжал около истината, за да приключат успешно едни преговори, които са изглеждали пред провал?

Както и да е. Понеже въпросът се уреди по мирен начин, оставаше му само да се чуди. И добре, че беше така.

Но следващите диваци, които дойдеха, може би нямаше да блъфират, а това не беше добре.

До ушите му стигна гласът на Милдред.

— Господин Кайку, рандавианската делегация ви очаква.

— Кажете им, че сега ще втасам.

— Моля?

— Нищо. Кажете им, че сега ще дойда. В източната заседателна зала.

Той въздъхна, реши да се почерпи само с едно хапче и тръгна към вратата, готов да запуши с пръста си дупката в още някоя попукала се дига. „Китайска преданост — помисли си Кайку. — Заловиш ли се с нещо, няма отказване.“

Но ведрото настроение не го напускаше и заместник-секретарят изпя част от единствената песен, която знаеше изцяло: