Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
6.
Джим Хилгър никога не се разстройваше. Това не означаваше, че никога не показваше раздразнение; просто не го изпитваше. Колкото по-ненормална ставаше ситуацията около него, толкова по-голямо спокойствие го обземаше. Благодарение на това си качество беше станал един от най-добрите стрелци в Трети специален отряд по време на Войната в залива. Когато стреляха по него, усещаше как личността му сякаш се оттича някъде и на нейно място се появява една машина. Ако живееше в епохата на дуелите, малцина биха посмели да го предизвикат.
Даваше си сметка, че невъзмутимостта е ценно качество за един лидер. По време на битка хората му виждаха колко е спокоен и смъртоносен и те също ставаха спокойни и смъртоносни. И в новата си роля беше открил, че хладнокръвното поведение му дава власт над подчинените му. Колкото повече се разстройваха те по време на криза, толкова по-хладен ставаше разсъдъкът му и леденото му самообладание успокояваше и околните. Навярно си казваха, че знае нещо, неизвестно за тях; иначе и той би се разстроил, нали? Всъщност Хилгър се съмняваше, че знае повече от другите. Просто се беше научил да разчита на хладнокръвието си и вярваше, че това е единственото, на което може да се разчита изобщо. Запазването на самообладание беше неговото верую.
Вчера, когато му се обади изпадналият в истерия и разярен Мани, хладнокръвието на Хилгър бе подложено на изпитание. „Просто ми кажи какво е станало“ — беше повтарял, докато Мани беснееше и заплашваше. Отне доста време, но накрая успя да го успокои. От друга страна, истерията му си беше напълно уместна. Някой се беше опитал да ликвидира Мани в Манила, а двама от най-добрите служители на Хилгър — Калвър и Гибънс, другари от бойната му част в Залива, бяха убити. Първата важна среща с нов разработван, която Хилгър с помощта на Мани се опитваше да уреди вече две години и тъкмо затова Калвър и Гибънс бяха отишли в Манила, се беше провалила. Цялата операция се беше объркала.
Докато Мани възбудено му предаваше новините, Хилгър автоматично превключи в режим „Разрешаване на проблеми“.
— Къде е МЛЧ? — попита, използвайки абревиатурата, която бяха определили за новия сътрудник.
— Не знам — отвърна Мани. — Нямам директен контакт с него. Сигурно е отишъл на мястото на срещата и след като не сме се появили, си е тръгнал.
Лоша работа. Неблагоприятно първо впечатление.
— Можеш ли отново да установиш контакт? И да уговориш още една среща.
Последва поредното изригване.
— Още една среща? Някой се опита да ме убие! Пред очите на семейството ми!
Хилгър разбра, че не е напипал верния приоритет. Добре, тогава едно по едно.
— Виж, по телефона няма да свършим работа. По-добре да се видим. Ще ми разкажеш всичко с подробности. И ще решим какво да правим.
— Как да ти имам доверие — хленчеше Мани. — Откъде да знам, че не стоиш зад всичко това?
— Убитите бяха мои хора — напомни му Хилгър. — Какво по-добро доказателство искаш?
Здравият разум на Мани явно си беше взел отпуска.
— Било е номер, да, номер е било.
Хилгър въздъхна.
— Дай заедно да решим проблема по подходящ начин.
Настъпи продължително мълчание. Пулсът на Хилгър беше бавен и равномерен. Най-сетне Мани се съгласи:
— Добре, добре.
— Къде искаш да се видим? — предоставянето на Мани да избере мястото щеше да притъпи абсурдните му подозрения.
— Не в Манила. Мога да дойда в… — Внезапно замълча, а Хилгър се досети, че се готвеше да каже „Хонконг“, но беше размислил. Хилгър работеше точно в Хонконг под прикритието на финансов съветник. Явно Мани не искаше да му дава никакви предимства, дори бе готов да откаже на Хилгър всяко удобство от чиста злоба. — Джакарта — каза най-сетне. — Мога да дойда в Джакарта.
На Хилгър не му се летеше до Джакарта. Този човек беше истински таралеж в гащите.
— Добре. Но имам да приключвам някои неща тук. Ще ми трябват няколко дни. Сигурен ли си, че не можеш да дойдеш в Хонконг?
В слушалката отново се възцари тишина. Хилгър продължи:
— Можем да се видим, където пожелаеш, но в Хонконг можем да го направим веднага, а аз държа да се заема с проблема колкото е възможно по-скоро. В Хонконг, където ти кажеш, става ли?
Това свърши работа. На другия ден седяха в едно кафене на улица „Натан“ в Коулун, на петнайсет минути път с такси от офиса на Хилгър през тунела „Крос-Харбър“. Тук не се виждаха толкова бели лица като в квартала на Централното пристанище, където работеше Хилгър, но имаше достатъчно, за да не изпъкват с Мани. Другото предимство бе по-малката вероятност Хилгър да налети на някой познат. Не че някой щеше да познае Мани — не бяха разлепили по пощите физиономията му с надпис „Търси се“, макар че може би трябваше, — но предпазливостта си е за предпочитане. Хилгър беше взел обичайните мерки против проследяване и се надяваше Мани да е сторил същото. Изтърпя обяснимата истерия на събеседника си. Когато реши, че е кимал съчувствено достатъчно дълго, започна разпита.