Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие

Помислих си за Дилайла, но не казах нищо.

— Хайде, ще ти вземем виагра от черния пазар.

— Не мисля.

— С двойна доза таман ще се справиш. Пък и в теб продължава да се плацика четвъртинка моя кръв. И тя трябва да помогне.

Припомняше ми за кръвопреливането, което ми направиха, след като едва не бях умрял от загуба на кръв в Квай Чунг.

— Исках да кажа, че не съм в настроение за „Една нощ в Банкок“3.

— Защо, да не се тревожиш, че може да ти хареса? Виж сега, ако те видя да се смееш и да се забавляваш, обещавам да не кажа на никого. Знам, че си държиш на реномето.

Замислих се. Бих могъл да направя дълга разходка по някои от не толкова гъсто населените булеварди на града. Да наобиколя някои от местата, където бях гулял с други закоравели от войната юноши, но които, както разбирах в ретроспекция, все пак бяха удивително невинни, да разгледам тези реликви и да видя как спомените ми са ги оживили или изкривили. Но докато обмислях тази възможност, с учудване установих, че не ми се искаше да оставам сам.

— Добре! — каза Докс, възприел мълчанието ми за съгласие. — Можем да вечеряме, да побродим по баровете, да побъбрим с дамите, кой знае. Е, ти нали обичаше джаз? Знам няколко местенца в Силов точно като за теб. Аз предпочитам дискотеките, но знам, че ти си човек с изискан вкус, и искам да ти угодя.

Кимнах в знак на капитулация.

— Добре.

Докс се ухили още по-широко.

— Взехте правилното решение, господин Рейн, и аз ви обещавам, че няма да съжалявате. Успя ли да се настаниш в хотела?

Бяхме отседнали в „Сукотай“, който предлагаше подходящото съчетание от висока класа и ниска видимост. В хотелите от типа на „Ориентал“ имаше доста от първото, но никак от второто; безброй други хотели в Банкок предлагаха обратното. Но „Сукотай“ предоставяше едновременно красота и дискретност. С огромните си градини с цветя и лотоси, с продълговатите си симетрични контури и дискретно осветление, с традиционните си акценти от тайландската архитектура и изкуство той определено представляваше тържество на формата. От моя гледна точка беше и високо функционален — малкото му уютно фоайе нямаше нищо общо с грандиозните пренаселени помещения, в които другите хотели посрещаха гостите си, като например в местния „Четири сезона“, предназначен за хора, които искаха да видят и да бъдат видени, но неудобен за другите, които предпочитаха да останат невидими.

— Регистрирах се още сутринта — отвърнах. — А ти?

— И аз. Приятно местенце. Обичам големи вани. Нали знаеш, че събират цели трима души? А с толкова огледала човек може добре да се забавлява. Един път…

— Дай тогава да се срещнем във фоайето.

Той се ухили, че го прекъснах.

— Добре. Осем нула-нула.

— Искаш да си починеш ли?

— Не, синко. Искам да изляза и да ти купя двойна доза виагра.

Опитът да се изкара на бял свят най-доброто от Докс беше безнадеждна кауза. Махнах на сервитьора да донесе сметката.

— Значи в осем.