Смъртоносна гледка

15.

Голият снежен хълм се издигаше стръмно отвъд заключената порта като купчина пяна за бръснене. По планинския склон криволичеше тесен път, открояващ се като дълбока бръчка. Уолт различи нещо като дири — от хора или дивеч — но заради обилното снегонавяване нямаше как да е сигурен.

Горната част от имота на Марк Ейкър граничеше със западния край на Ловния резерват на Чалис. На половин километър оттам минаваше Янки Форк Роуд — черен път, затрупан от сняг през зимата, който свързваше градчето Чалис с изоставеното миньорско селище Сънбийм. На изток се ширеха няколко скотовъдни ферми. Това бе Божия земя. Тук се намираха последните останки от цивилизацията, а нататък, върху площ от стотици квадратни километри на север и изток, се ширеше държавното горско стопанство.

— Не виждам признаци тази врата да е била отваряна скоро — недоволно отбеляза Брандън. — Още ли ти се занимава с това?

Разнесе се отчетлив, но далечен изстрел от пушка. Малък калибър, помисли си Уолт, и веднага го сравни със звука, който чуха в нощта на издирването: като от счупване на клон. Дивият запад се намираше точно в Чалис, щата Айдахо; изстрелите от пушка, дори извън ловния сезон, не правеха впечатление на никого. Кънтящото ехо попречи на Уолт да определи откъде точно идваше, но близостта му до хижата на Ейкър изправи шерифа на нокти.

— Побързай! — Пропиля цялата сутрин в подканяне на Брандън и в тричасово шофиране дотук.

Пушечният изстрел само засили раздразнителността му. Стори му се логично, че Марк е избрал това място да скрие семейството си, ако такова е било намерението му — имотът се водеше на моминското име на Франсин и шансът някой да го свърже с Марк бе минимален — но може би шерифът не бе единственият, стигнал до този извод.

Прескочиха оградата. Уолт нахлузи снегоходките си и още ги закопчаваше, когато Брандън го изпревари със своите и пое нагоре по непочистения път.