Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Изтръсквам четките си, поставям ги в тенекиена чашка до умивалника да съхнат и отново се обръщам към нея.
— Чакай съобщението ми. Ще намеря начин да ти се обадя.
Алис седи величествено на мястото си, докато Едмънд затваря вратичката на каретата. Но щом оставаме сами в сумрака на късния есенен следобед, сестра ми рухва, раменете й увисват и изпада в униние.
Докосвам я по ръката.
— Добре ли си?
Тя кима с глава и с едно-единствено бързо движение издърпва ръката си от моята, без да ме погледне. Тъкмо преди да я скрие, зървам гладката кожа на китката й. Така и подозирах. На това място тя е непокътната и гладка като кожата на лицето й. Белязаната сестра съм аз.
Алис извръща глава встрани и мрачно се взира през прозореца, а аз се радвам на мълчанието й. Нямам сили, нито желание да я утешавам.
Дълбоко въздъхвам и се отпускам удобно върху тапицираната седалка. Когато облягам глава назад и затварям очи, виждам единствено белега на Луиса. Белегът на Соня. Моят белег.
Не е за вярване, че и трите носим знака, че той е почти един и същ и че и трите живеем в същия град. И все пак подобно съвпадение, при това толкова зловещо, не може да е случайно. Идеята, че може би има някакъв смисъл, е единствената причина да продължавам да търся обяснение.
Двете с Алис не продумваме, каретата спира пред двора в мига, в който тъмнината протяга пръсти към деня.
Едмънд дори не успява да стигне до вратичката, когато Алис се изстрелва навън като птичка, държана в кафез, обръща се с гръб към къщата и поема по пътеката към езерото. Не понечвам да я спра. След всичко случило се досега, след всичко, което се случва и в момента, усещам болката от унижението й пред самопровъзгласилото се висше общество в „Уиклиф“. Сякаш наблюдавам тренировките на някой от татковите елитни жребци. Приятно ми е да гледам как оседлават и яхват красивото животно, ала не мога да се отърся от тъгата, която изпитвам, гледайки как мачкат духа му.
Вече се изкачвам нагоре по стълбите, когато чувам леля Върджиния да ме вика от фоайето.
— Лия?
Обръщам се към нея.
— Да?
Тя стои в основата на стълбите и ме гледа напрегнато.
— Нещо не е наред ли?
Съсредоточено се взира в лицето ми, а край очите й се появяват малки бръчици.
Двоумя се, питам се какво ли има предвид.
— Не, разбира се. Защо питаш?
Тя вдига кльощавите си рамене.
— Виждам, че нещо си наумила. И Алис ходи като обезумяла.
Усмихвам й се, за да я успокоя.
— Момичетата на нашата възраст — скучаещи богаташки деца, нали знаеш. Невинаги са приятна гледка.
Усмивката, с която ми отвръща, е бледа и тъжна.
— Така е. Спомням си.
— Алис ще се оправи. Просто е уморена и скърби както всички нас.
Леля ми кима с глава. Тъкмо си казвам, че опасността е преминала, когато тя отново ме спира.
— Лия? Ще се обърнеш ли към мен, ако имаш нужда от нещо? В случай, че се нуждаеш от помощ?
Уверена съм, че в думите й се крие нещо, че тя има някакво съобщение за мен, но информацията ми не е достатъчна, за да го дешифрирам. За миг ми хрумва да й разкажа всичко. Ще ми се да я попитам как ще мога да изпълнявам ролята си на Бранителка, как някой, който е толкова объркан, би съумял да предпази света от нещо, което дори не разбира?
Ала не й казвам нищо, защото, ако аз съм Бранителката, а Алис е Портата, коя е тогава леля Върджиния? Каква роля й е отредена в пророчеството?
Усмихвам й се в отговор.
— Да. Благодаря ти, лельо Върджиния.
Бързам да се кача по стълбите, преди да ми е задала друг въпрос.
Щом влизам в стаята си, където огънят е запален и цепеницата в камината пращи, аз сядам до писалището и премислям с какви възможности разполагам. Взирам се в книгата върху бюрото — книга без произход, без указания, без рождено място.
Книга стара колкото самото време.
Иззад тънката страница, където е написано пророчеството, наднича преводът на Джеймс. Всичко, което е останало от „Книга за хаоса“. Иска ми се сама да разгадая загадката, без ничия помощ, ала не разбирам и дума от написаното.
Понякога човек трябва да търси помощ, колкото и да не му се иска.
Изваждам перо и шише с мастило от чекмеджето. Издърпвам два бели листа и започвам да пиша:
Уважаема госпожице Соренсен,
Госпожица Лия Милторп Ви моли да й окажете честта да заповядате на чай…