Житията на светците

Фабрицио се сприятели с мен още от лятото преди аз да тръгна на училище, когато един ден той дойде при мен на пасището, където пазех овцете. Първата му работа бе да сподели с мен наскоро преживяното от него унижение и страдание, като ми показа белезите от боя, нанесен от баща му, защото оставил една овца да падне от една скалиста урва.

— Не е чак толкова зле, а? — изрече той, като повдигна ризата си. — Петнадесет удара ми нанесе с колана си. Броях ги на ум, за да не ревна от болка. А накрая, щом свърши, аз само му рекох: „Е, сега съм като Христос“, защото и него здравата са го били, след което татко съвсем побесня и наново започна да ме налага. Но аз вече си знаех, че ако не зарева с все сили, това още повече ще го вбеси, затова се развиках да спре. Тогава мама най-сетне се намеси и рече: „Стига, Луи, да не искаш да го осакатиш от бой?“

Беше същият ден, в който Фабрицио ме научи да пуша. Измъкна две смачкани цигари от джоба на ризата си и ме направляваше със съветите си по време на първите ми пафкания, докато най-после, след кратка съпротива, димът започна да преминава през гърлото ми. Светът изведнъж бавно се завъртя около камъка, на който бях седнал. После полудувахме цял един час в търкаляне по тревата и борби из ливадите. Смеехме се на историята с овците, които имат навика, когато им скимне, да се търкулват по урвите надолу, заради което бащите после здравата налагат синовете си. Или заради света, изглеждал тъй стабилен допреди малко, а ето че се завърта около теб с шеметна скорост, която обаче става осезаема само когато си дръпнеш от поредната открадната цигара. От този ден нататък, винаги щом ме срещаше по уличките на Вале дел Соле, неизменно ме поздравяваше с радостния възглас: „Здрасти, Вито!“, с вечно прегракналия си глас, като за повече убедителност се потупваше по корема, имитирайки поздрава, с който мъжете от селото често се приветстваха един друг.

Отначало останах изненадан от това, че Фабрицио ме прие за свой най-близък приятел. Мислех си, че той принадлежи към някоя от бандите — онези потайни групички, които не принадлежаха на моя свят и винаги си устройваха тайните сборища в потайна нощна доба. Но се оказа, че съм се излъгал: той всъщност не принадлежеше към никаква банда, а само пускаше неясни намеци, че уж се бил присъединил към тази или онази банда, обикновено съставени от съвсем малки хлапета, за да им стане предводител. Ама накрая ми призна, и то съвсем ненадейно, просто така, насред поредната ни игра или занимавка: „Хайде, да тръгваме“ и ние двамата се запилявахме сами по някое пусто пасище и се мотаехме по брега на реката. С по-големите момчета се държеше наперено и предизвикателно, така че хич не бе за чудене, че често се стигаше до ожесточен тупаник, от който доста често губеше схватката, понеже не беше от едрите; ала щом се надигнеше от земята, първо изтупваше прахта от панталоните си, а сетне продължаваше нататък, сякаш нищо не се бе случило, че уж пет пари не даваше дали е победил, или е изгубил.