Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Не, разбира се. Промяната бе пълна. На Ахата вече не й тегнеше позорният робски нашийник. Ръцете и топлеха и милваха Имелсторн. И пътуваха не за поредния градски площад, където Кицум да ръси хванали паяжина шеги, а към югоизточната граница на Империята - към Пущинака.
Кицум, комуто Ахата каза това (само с него говореше, макар и с къси изречения, а на въпросите му даваше съвсем кратки отговори или свиваше рамене), тутакси се съгласи:
- Щом сме за къмто Пущинака, значи сме за там - преиграно радостно подхвана старият клоун. - Там ще ни е по-добре. Потопло. Повече плодове. И по този път е най-сполучливо - ще заобиколим източните кралства, където... прощавай, Сеамни, по онези земи хората току-виж не харесали ушите ти... Затова за Пущинака ще пътуваме по този път.
Ахата разсеяно кимаше - нека си приказва дъртия, каквото му дойде на езика. Тя не го слушаше. Мислеше си, че навярно ще се влачат месец, ако не и повече, но какво значение имаше сега времето? От един крайпътен хан научиха, че в столицата имало размирици. Уж Императорът се скарал с Дъгата и сега магове и легионери си режели гърлата като побеснели псета.
"Още по-добре. Нека се избиват проклетите хумануси - за победоносните отряди на Дану ще е по-лесно... По-малко кръв ще им се наложи да проливат..."
Здрав кожен ремък свързваше дървения меч с китката й. По-скоро би дала сърцето си, отколкото Имелсторн...
Стресна се, защото усети, че е произнесла наум името на светинята, с човешки акцент.
"Нима легендарният рицар-крал Гейнебис е бил прав, когато е заповядвал всички Дану, прекарали в хуманусово робство повече от една година, да бъдат екзекутирани? Нима хорското толкова силно е способно да оскверни душата на един Дану - необратимо?"
Тя се разтрепери и прегърна Дървения меч. И от оръжието я облъхна мека топла вълна - успокой се, Сеамни, успокой се...
Кицум избираше такива пътища, по които много рядко минаваха пътници, а в същото време бяха безопасни. Кончетата -скромни селски добичета - леко теглеха фургона и весело размахваха опашки. По малките градчета, в които странстващият цирк се отбиваше, публиката беше щедра.
Пътуваха вече цяла седмица. Седмица, през която Империята заприлича на разбутан кошер.
Сеамни Оектакан бе единствената в Северната земя, която не се безпокоеше за това.
- Каква мизерия! - с отвращение изкриви устни Сидри
Дромаронг, при което брадата му, грижливо сресана, сплетена по краищата на плитки и намазана с благовонни масла, гнусливо шавна. - Точно тук ли Каменният престол ще обяви началото на великото ни дело!?
- Напълно прав си, уважаеми Сидри - незабавно и с готовност се съгласиха двамата му спътници.
Бившият спътник на Кан-Торог и Тави се кипреше в нови-новенички доспехи - парадни, разбира се, не бойни, но поради джуджешката изработка не отстъпваха по здравина на легионните брони. Цялата метална коруба бе украсена с изумителна гравировка и пищни инкрустации от самоцветни скъпоценни камъни. Двамата братя - благородни ърлове на подземния народ -носеха по-семпло одеяние и се държаха почтително, с благоговение. Че как иначе - бяха удостоени с честта да бъдат лични довереници на героя на джуджешкото племе, който бе върнал от заточение и изгнание Диамантения меч сред родна кръв.
Героят приемаше поведението им като нещо дължимо.
Стояха в голяма, но сравнително ниска пещера, пресъхнало преди стотици години русло на голяма подземна река, чиито води векове наред бяха дълбали мекия варовик. Наоколо нямаше и жилка дори от любимия за джуджетата гранит, нито друга някоя почитана от тях скала и камък. Уви, на прокудения древен народ не му беше до изграждане на разкошни чертози. Ненаситната Империя на човеците изискваше тежък данък за самото право на съществуване на джуджетата - желязо, желязо и пак желязо.
Топилни и ковачници работеха само за това, Каменният престол едва успяваше да спести и укрие малко средства, за да освободи от ангарията необходима за свои цели трудова ръка.
Сидри и сам знаеше, че няма как - налагаше се да се примирят с тази карстова галерия, тъй като другите пещери бяха направо унизително жалки в сравнение с подземията на Цар-планина.
- Е, нека бъде тук - въздъхна Сидри, почеса брада и господарски подвикна през рамо.
Тоз час пещерата се запълни с млади майстори джуджета, които носеха факли, фенери и инструменти. Закипя мълчалива дейност. Работеха усърдно, без суета, сериозно - така, че да не повторят нито едно движение после: пометоха пясъка, вковаха железни пръстени в стените, махнаха пречещите сталактити и сталагмити, тук-там изравниха пода, застлаха пътечка с грижливо запазените в изгнанието царски златоткани килими, която водеше към една бяла издатина. Мястото много приличаше на постамент за трон.