Диамантен меч, дървен меч [bg]

Евис като вихър изтича по стълбите надолу, подрънквайки с двете си саби. Лечителят сбърчи нос и й направи забележка относно подобаващото облекло, в което всеки уважаващ себе си и събранието маг е длъжен да се явява в тази сграда - символ на общото...

- Съжалявам, не ми остана време за преобличане - озъби се девойката, безцеремонно прекъсвайки стареца. - Пък и тук гледам доста "подобаващо" облечени, дето са си направо съблечени, така че - уравновесява се. Пък и мисля, че проблемът с тоалетите ще ви изхвръкне от главите, като видите... - Тя преметна от гърба си ножницата и със замах я тресна на катедрата - ...това!

И преди залата да зашуми, което стана след секунди, тя измъкна и самия меч. По-точно - обгорена огризка от нещото, което някога вероятно бе оръжие.

С тон на нахална хлапачка Евис продължи:

- Това острие беше от майстор Пхум, предполагам доста народ познава какви неща прави. И ми струваше доста скъпо!

Надявам се, че уважаемото събрание ще се сети да ме възмезди за загубата!

Думите й изглежда жегнаха Ереас, който тутакси замърмори нещо за дълга пред Долината и рисковете на професията, но Евис отново го прекъсна най-дръзко.

- Аз не съм се натискала да ходя на това разузнаване!

Ереас бащински въздъхна. Опита се да въздъхне бащински.

И изпуфтя:

- Доложете на Съвета резултатите от вашия поход, госпожице Емплада.

- Това не ви ли е достатъчно?! - страните на Евис горяха от гняв, когато кимна към останките на меча. - Искате още? Моля! С Егмонт и Мелвил се добрахме до знаменития и прехвален Път на противостоящите ни твари. Вместо да продължа, ще ви покажа, но само ще вметна, че видяхме и се посбихме там със същинска супа от най-хищните гадини на Междините. Бяха цял рояк - като мухи около мед... или други апетитни им неща. Но нека не отегчавам събранието с подробности. Гледайте!

Младата магьосница вдигна изящна ръка и светлините в залата помръкнаха. Над трибуната се появи голямо кълбо, подобно на полупрозрачна перла от великанска мида. Кълбото запулсира и...

Всички изохкаха сподавено.

Виждаше се Евис, задъхана, с оголен меч, от който капеше черна слуз. Девойката стоеше на ръба на широка пропаст. Не, не беше пропаст. Беше пропаст в пропастта, Междина в междината. Не-реалност в нереалността, отделяща световете на Всевсемира. Беше... Нищото. По-пусто от пустота. Безцветно, не просто лишено от цветове, а... нито Клара, нито някой друг бе способен да намери точните думи. Защото такива не съществуваха.

Това беше Пътят. Изграден-неизграден от субстанция-несубстанция, която сякаш отричаше самото понятие за каквато и да е позната на маговете от Долината материя. Потоците Сила не преминаваха над тази неописуема бездна, те се сриваха в нея, което предизвикваше у зрителите почти физическо усещане за отвращение.

Евис от изображението напрегнато се вглеждаше в бездната, а после... скочи. Съветът ахна и замря.

Снагата на девойката се издигна, носена от възходящ поток Сила. Прозвуча глухият глас на Евис, която се смили и почна да коментира зрелището: