Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Дассс. Дассс. Не! — изпищя Ам-гъл. — Веднъж само, случайно беше, нали, безценни? Да, случайно. Но вече няма да се върнем, не, не! — Сетне изведнъж гласът и езикът му се промениха и той гърлено зарида и заговори, но не на тях. — Оставете ги на мира, ам-гъл! Боли ме. О, горките ми ръце, ам-гъл! Аз, ние, аз не искам да се връщам. Не мога да го намеря. Уморих се. Аз, ние не можем да го намерим, ам-гъл, ам-гъл, не, никъде. Те вечно са будни. Джуджета, хора и елфи, страшни елфи със сияйни очи. Не мога да го намеря. Ах! — Той се изправи, сви дългата си ръка и размаха към Изтока мършав, костелив юмрук. — Няма пък! Не заради теб! — викна той и пак се просна на земята, после застена, забил лице в калта. — Ам-гъл, ам-гъл. Не ни гледай! Махай се! Върви да спиш!
— Той не ще се махне, нито ще заспи по твоя команда, Смеагол — каза Фродо. — Но ако наистина искаш да се отървеш от него, трябва да ми помогнеш. А това за съжаление, значи, че ще трябва да ни намериш път към него. Но не си длъжен да идваш до края, само до входа на земите му.
Ам-гъл отново го изгледа с присвити очи.
— Онзи е там, оттатък — изкряска той. — Все там стои. Орките ще ви отведат. Лесно се намират орки на изток от Реката. Не питай Смеагол. Беден, беден Смеагол, откога е на път. Взеха му Безценното и то се загуби завинаги.
— Може пък да го намерим, ако дойдеш с нас — каза Фродо.
— Не, не, никога! Той си изгуби Безценното — отвърна Ам-гъл.
— Стани! — заповяда Фродо.
Ам-гъл се изправи и отстъпи към скалата.
— Слушай сега! — каза Фродо. — Кога ти е по-лесно да дириш пътека, денем или нощем? Уморени сме, но ако предпочиташ нощта, потегляме още тази вечер.
— От големите блескавища ни болят очите, да, да — захленчи Ам-гъл. — Не под Бялото лице, не още. То скоро ще си иде зад хълмовете, дассс. Първо си починете малко, мили хобити!
— Тогава сядай и не мърдай! — каза Фродо.
Хобитите седнаха от двете му страни с изпружени нозе и облегнаха гърбове на каменната стена. Нямаха нужда от уговорка — знаеха, че не бива да задрямват нито за миг. Луната бавно залезе. Откъм хълмовете се спуснаха сенки и всичко пред тях потъна в мрак. Ярки звезди изпълниха небосвода. Никой не помръдваше. Ам-гъл седеше със свити крака, опрял брадичката на коленете си, притиснал към земята пети и длани. Бе затворил очи, ала изглеждаше напрегнат, сякаш размишляваше или се ослушваше.
Фродо хвърли поглед към Сам. Спогледаха се и безмълвно се споразумяха. Отпуснаха се с отметнати назад глави и привидно затворени очи. Тихото им дишане скоро стана равномерно. Ръцете на Ам-гъл потръпнаха. Главата му едва доловимо помръдна наляво, надясно и едното око се открехна, след него и другото. Хобитите, изглежда, не усещаха нищо.
Ненадейно Ам-гъл рипна към мрака с поразителна ловкост и бързина, сякаш бе скакалец или жаба. Но тъкмо това чакаха Фродо и Сам. Още преди да бе направил две крачки след скока, Сам го догони. Фродо дотърча, сграбчи го за краката и го повали.
— Комай въжето пак ще ни свърши работа, Сам — каза той. Сам измъкна въжето и изръмжа:
— Накъде се беше запътил из студените корави земи, господин Ам-гъл? Питаме се, аха, питаме се. Да намериш някои от своите приятели, орките, обзалагам се. Гнусна, коварна твар. На това въже мястото му е около врата ти, ама по-стегнато.
Ам-гъл лежеше неподвижно, без да опитва нови трикове. Не отговори на Сам, ала го стрелна с отровен поглед.
— Просто трябва да го държим с нещо — каза Фродо. — Искаме да върви, тъй че няма смисъл да му връзваме краката… или ръцете, той комай и с тях ходи. Вържи единия край за глезена му и здраво стискай другия.
Той застана над Ам-гъл, докато Сам затягаше възела. Резултатът ги изненада и двамата. Ам-гъл нададе остър, пронизващ и ужасяващ писък. Сгърчи се и опита да сведе уста до глезена си, за да захапе въжето. Продължаваше да пищи.
Накрая Фродо се убеди, че наистина го боли, ала не можеше да е от възела. Огледа го и видя, че не е прекалено стегнат, дори малко хлабав. Сам се оказваше по-кротък от приказките си.
— Какво ти става? — запита Фродо. — Щом опитваш да бягаш, трябва да те вържем, но не искаме да ти причиним болка.
— То ни боли, боли ни — изсъска Ам-гъл. — То смразява, хапе! Елфи са го плели, проклети да са! Мръсни жестоки хобити! Затова се мъчим да избягаме, разбира се, затова, безценни. Познахме ги, че са жестоки хобити. Те ходят при елфите, страшни елфи със сияйни очи. Махайте го от нас! Боли ни!
— Не, няма да го махна, освен ако… — Фродо замислено помълча. — Освен ако имаш обещание, на което мога да вярвам.
— Ще се закълнем да правим каквото поиска, да, да — отвърна Ам-гъл, продължавайки да се криви и да стиска глезена си. — Боли ни.